Щом успявам да вляза в интернет, започвам да търся как да проникна в таблета на Милисънт. Необходим е четирицифрен код. И без да опитвам ми е ясно, че тя не би избрала нещо толкова елементарно като рожден ден или годишнина. Трябва ми по-добър начин.
По новините не спира да говорят за пресконференцията. И за трите мъртви жени. И за Тобайъс. Чудя се коя ли ще се обади първа в полицията — Анабел или Петра. Или Милисънт.
До залез-слънце все още не съм постигнал никакъв успех в опитите да проникна в таблета на Милисънт. По това време трябваше да вечерям у дома си. Днес е филмовата ни вечер, а мен ме няма. Ако съобщението ми не ги е накарало да се досетят, че нещо не е наред, то отсъствието ми ще го направи.
Глава 62
Събуждам се с мисълта, че съм си вкъщи. Ослушвам се за Милисънт, дали се е върнала от сутрешния джогинг и приготвя закуска. Прехвърлям наум графика си за деня, първият ми урок е в девет. Претъркалям се и тупвам шумно на пода.
Не съм си у дома. Спал съм на дивана в огромната дневна на Кекона. Той е морскозелен и необятен, но все пак успявам да падна. Реалността ме връхлита, корава като дървения под.
Телевизорът е включен, кафето за един човек се приготвя, компютърът стартира. Прекарах предишната вечер в съставяне на списъци. Какво знам, какво не знам, какво трябва да знам. Как да го науча. Последният списък е малко кратък, основно защото не съм нито хакер, нито детектив. Знам само, че има два начина да успея: да докажа, че тя е убила тези жени, или че аз не съм. В идеалния случай и двете.
Вечерта, когато Наоми изчезна, бях вкъщи с децата. Точно както и с Линдзи. Моето алиби са децата, а то не е кой знае колко добро. Не могат да потвърдят нищо, ако по това време са спели.
Но мога ли да докажа, че Милисънт го е направила? Не повече, отколкото че аз не съм.
Останалите три жени все още не са идентифицирани. Не знам дори кога са изчезнали.
Таблетът на Милисънт се оказа по-голям проблем, отколкото предполагах. Въпреки че съществуват достъпни програми, с които да сменя паролата, на практика мога да го направя единствено ако вляза в нейната електронна поща през самия таблет. Друга парола нямам и не мога да я позная. Цяла нощ се лутах в разни хакерски форуми, пълни с тийнейджъри, които търсят решение на същия проблем.
Възможно е да има и друг начин. Може би. Но само ако успея да убедя някого да ми помогне. Прекарвам половината сутрин в размишления дали е по-добре да потърся помощ сега, преди лицето ми да се покаже по новините, или след като започнат да ме издирват. Опитвам да се поставя от другата страна: как бих реагирал аз, ако някой ме помоли за помощ, и този някой е потенциален психопат. Чудя се дали бих помогнал, или бих затръшнал вратата под носа му, преди да се обадя в полицията.
Отговорът е един и същ. Зависи.
Нямам кой знае какъв избор. Моите приятели са и нейни приятели. Имам доста клиенти, но с повечето не сме близки. Кекона е единствената, която бих сметнал за приятел, а тя не е тук сега. И да беше, нямаше да ми помогне особено за таблета.
Сещам се за единствения човек, който може да изяви желание и да е способен да ми помогне. Стига да се съгласи.
„Златният уок“ е китайска закусвалня на трийсетина минути от „Хидън Оукс“. Спирал съм там веднъж, на път занякъде другаде, и прилича на всяка друга китайска закусвалня, в която съм бил. Пристигам по-рано, отивам до бюфета за самообслужване и сипвам в чинията си обилно количество телешко по монголски, свинско със сладко-кисел сос, пиле Чоу Мейн и пържени пролетни рулца. Докато преполовя храната, Анди Престън влиза и сяда при мен.
Ставам и му подавам ръка. Той я избутва и ме прегръща.
Откакто Триста се самоуби, Анди е друг човек. Различен дори от онзи, когото видях на погребението. Излишните килограми са се стопили и сега едва ли не изглежда прекалено слаб. Не е добре. Казвам му да си вземе чиния.
Той избра закусвалнята. След смъртта на Триста напусна „Хидън Оукс“, както и работата си, и по думите на Кекона прекарва времето си в интернет, като убеждава непознати да не се самоубиват. Мога да си го представя.
Анди сяда на масата и се усмихва. Усмивката му изглежда лишена от радост.
— Изненадах се, когато се обади — казва той. — Не ми се обаждат много хора оттам.
— Оттам? Имаш предвид „Оукс“?
Кимва.
Това също мога да си го представя. Хората в „Хидън Оукс“ бързо забравят онези, които са напуснали „Хидън Оукс“.
— И какво ново? — казвам аз. — Как си?
— Не е идеално, но можеше и да е по-зле. Винаги може да е по-зле.