— Тук си прав.
— Ами ти? Как е Милисънт?
Прокашлям се.
— Опа — казва той.
Цяла сутрин си блъсках главата колко точно да разкажа на Анди за ситуацията, в която се намирам. Първо, таблета. Вадя го от спортния си сак и го побутвам към него по пластмасовата маса.
— Можеш ли да ми помогнеш да го отключа? Има някакъв пинкод и нямам представа какъв е.
Той поглежда таблета, след това мен. На лицето му се изписва леко подозрително изражение.
— Нямаш ли деца?
— Две.
— Всяко осемгодишно хлапе може да го отключи.
— Сигурно, но не мога да ги помоля.
— Значи е на Милисънт.
Кимвам.
Анди се обляга назад, без да откъсва поглед от таблета. Клати глава.
— Не мисля, че трябва да се замесвам в това.
— Не е каквото си мислиш.
— Нима?
— Не.
— Ще трябва да ми обясниш — казва той.
— Довърши си храната и ще ти разкажа всичко.
Всъщност имам предвид почти всичко. Няма никаква полза да знае, че Триста е била влюбена в Оуен. Няма никаква полза да знае, че завръщането на Оуен отчасти е било мое дело.
Приключваме с храната и излизаме от закусвалнята. Разказвам му, че скоро ще започнат да ме издирват и как всичко това е постановка на съпругата ми.
— Какво точно имаш предвид? — казва той.
— Нищо хубаво.
На паркинга сме, седим в стария му пикап, който идеално се връзва с китайската закусвалня. Анди, с основание, не ми вярва. Съвсем правилно от негова страна. Ако беше дошъл при мен с тази история, щях да се замисля дали да не се обадя на хората с белите престилки.
Той прави същото.
— Взимаш ли някакви лекарства? — казва той. — Трябва ли да взимаш?
— Знам, че звуча налудничаво.
— Можеше просто да кажеш, че ти изневерява.
— Повярвай ми, иска ми се да беше това.
Няколко минути мълчи. Прокарва ръка по волана като човек, който не мисли какво прави, защото е твърде замислен. Остава ми само да мълча и да чакам да реши дали не съм се побъркал.
— Ако искаше просто да отключиш таблета, защо ми разказа всичко останало? — казва той.
— Защото си първият, който ме е виждал от вчера насам. И когато снимката ми излезе по новините, ми се иска да не казваш на никого, че си ме виждал.
— Значи, това е истинската ти молба. Да си държа езика зад зъбите.
— Донякъде. Да. Но наистина трябва да отключа това — казвам аз и посочвам таблета на Милисънт. Оставил съм го върху таблото на колата. — Ще ми помогнеш ли?
Отново мълчи.
Ще го направи. Може все още да не го осъзнава, но вече е решил да ми помогне. В противен случай отдавна щеше да си е тръгнал. Като го гледам, може би се нуждае от това точно толкова, колкото и аз.
— Защо аз? — казва той. — Нали те обвиних, че си спал със съпругата ми?
Усмихвам се леко, невесело. Иронично.
— Честно казано, ти си единствената ми възможност.
Кимва.
— Дай го насам.
Подавам му таблета.
Глава 63
Кекона има стая с домашно кино, екран на цялата стена и кресла със състарена кожена тапицерия. Оттук гледам Анабел.
Не ме изненадва, че Анабел е първата, която проговаря. Смъртта на приятеля ѝ е причината да иска да спаси всички останали от загубата на близък човек. Самата тя го каза. Не си го измислям. Това, че се срещнахме, беше чист късмет.
На външен вид си е същата, включително късата ѝ коса. Напомня ми на Джена. Ако вместо Наоми беше изчезнала Анабел, може би Джена нямаше да си отреже косата.
Анабел е първата, която разказва за глух мъж на име Тобайъс. Разказва историята ни от нейната гледна точка — от момента, в който искаше да напише глоба на колата, за която твърдях, че е моя. Обясни как сме се срещнали случайно на улицата и как съм я поканил да изпием по нещо. Дори казва името на бара. Ако Ерик, барманът, все още не е проговорил, ще го направи.
Анабел не пропуска нищо, дори съобщението, което ми изпрати. Полицията вече разполага с онзи телефонен номер.
Интересно дали Милисънт ще отговори, когато позвънят.
Последно, но не по важност, Анабел споменава, че е прекарала сутринта със съдебния художник. Показват скицата непосредствено след края на интервюто.
Изглежда точно като мен и в същото време няма нищо общо с мен.
Представям си Милисънт, която гледа и критикува скицата, обяснява как носът е твърде голям и може би очите са твърде малки. Би казала, че са пропуснали бенката до ухото ми и цветът на кожата ми не е с правилния оттенък. Ще забележи всичко, както винаги.
Няма да отнеме дълго да ме разпознаят, въпреки че някои хора вече ме търсят. Работодателят ми като за начало. Милисънт най-вероятно е влязла в истерична роля, все едно съм изчезнал безследно, без каквато и да било причина.