Джена и Рори. Кой знае какво си мислят те.
Останалата част от деня не излизам — не смея, докато навън още е светло. Новините вече се разнасят мълниеносно, публиката вече разполага с достатъчно информация и продължават да се появяват свидетели.
Вторият, който твърди, че познава Тобайъс, е един барман, но не Ерик. Този младеж работи в бара, където се запознах с Петра. Не помни точния ден или час, но твърди, че Тобайъс си е поръчал водка с тоник.
Не е вярно.
Ерик се появява по друг канал. Помни Тобайъс, виждал ме е както сам, така и с Анабел. Той поне помни напитката както трябва: джин с тоник.
Клеър Морис свиква пресконференция точно преди вечерните новини. Още в началото стомахът ми се преобръща. Клеър все още не е казала нищо хубаво. Вече не го и очаквам.
Започва със скицата, която вече показаха, и се обръща към всички в района с молба да я разлепят по витрините на своите магазини, училища и обществени сгради и да я сложат в уебсайтовете си.
Не се учудвам.
След това Клеър разказва за трите жени, заровени в подземието.
— Разпознаването е изключително бавен процес, с оглед на различната степен на разлагане. Най-скорошните са със заличени отпечатъци.
Спира, поема си дълбоко въздух и обявява, че една от жертвите е идентифицирана и семейството е било уведомено. Преди да кажат името ѝ, на екрана се показва снимка на мъртвата жена.
Познавам я.
Бет.
Жизнерадостната Бет от щата Алабама. Не е сред жените от списъка, нито жена, която ме познава като Тобайъс. Бет беше сервитьорка в клуба и никога не сме имали връзка. Тя беше просто една симпатична млада жена, с която понякога разговарях, докато се хранех в клуба. Нищо повече.
Неотдавна напусна и замина обратно за Мобайл, по семейни причини. Каза ми го управителят на ресторанта. Получил дълъг имейл от Бет, нещо във връзка с баба ѝ, която прекарала инсулт и останала на легло. Бет трябвало да се прибере, да се грижи за нея и нямало да може да се върне отново в „Хидън Оукс“. Никой не се усъмни. Никой не заподозря, че с нея се е случило нещо. Никой не дойде да я потърси. Може би след известно време семейството ѝ щеше да го направи.
От тази новина не ми става лошо. Обзема ме паника.
Ставам и започвам да обикалям нервно, първо в салона за домашно кино, след това в цялата къща. Нагоре, надолу, във всички стаи, в кръг.
Ще се окаже, че познавам и трите жени. Това е било част от плана на Милисънт.
Прехвърлям наум жените, които познавам — клиенти, колеги, познати — и се опитвам да се сетя за онези, които вече не са тук. Напуснали работа, напуснали града, изчезнали. Досещам се за няколко.
Касиерката в „ИЗИ — Гоу“, откъдето купувам любимото си кафе. Сега там работи един мъж — онзи, който всеки път се смее на шегите ми. Преди на негово място работеше една жена. Заместникът ѝ каза, че се е преместила на запад, за да следва в университет. Името ѝ беше Джесика.
Има и още една.
Кристъл. Онази, която работеше при нас. С която бях спал. Не се съмнявам, че Милисънт е разбрала за това — може би дори го е изтръгнала от нея с мъчения.
И дори за миг не се съмнявам, че Кристъл е мъртва.
Глава 64
Телефонен звън разкъсва паниката ми. Единственият, който знае новия ми номер, е Анди.
— Ти си — казва той. Не споменава полицейската скица, но няма и нужда.
Кимвам в слушалката, все едно може да ме види.
— Да — казвам аз.
Той затваря.
И таблетът на Милисънт все още е у него.
Вече е нощ, навън съм и крача нервно около басейна. Ако Кекона имаше съседи, сигурно щяха да решат, че съм някакъв луд, какъвто може би съм, но наоколо няма никого. Кекона живее навътре в „Хидън Оукс“, където на съседите не се гледа с добро око.
И тъй като съм съвсем сам, скачам в басейна с дрехите и оставам под водата колкото дълго мога да издържа. Когато изплувам, въздухът е истински шок. Едновременно ме събужда и успокоява.
Изпълзявам навън и лягам на верандата, вперил поглед в небето, като се питам колко по-зле може да стане.
Животът ми току-що се е сринал и би трябвало да изпитвам гняв. Мисля, че е някъде там, клокочи под повърхността, примесен с тъгата и огорчението, вината, срама и ужаса. Всичко това ще изригне, ще ме превземе, но не сега. Не и докато не открия начин да се измъкна от тази каша.
Както и децата си.
Заспивам навън, на един от шезлонгите край басейна. Събуждат ме слънцето и птиците. У Кекона е толкова спокойно, толкова лесно да забравиш за останалия свят. Разбирам защо толкова рядко напуска „Хидън Оукс“.