До момента Джена не е проявила никаква склонност към подобно бунтарско поведение. Тя не се старае да създава трудности. Джена прави разни неща, защото ѝ харесват, а не защото ще ядосат някого, и аз се възхищавам на това. Също така тя много се усмихва, което съответно кара и мен да се усмихвам, а след това да ѝ давам всичко, което пожелае. Нямам никаква представа кое ми убягва и тъй като не успявам да го проумея, Джена адски много ме плаши.
Европейският футбол не е за мен. Научих правилата едва когато Джена започна да играе, затова не мога да ѝ помогна много. Не мога да ѝ казвам какво да прави или как да го прави по-добре, както бих могъл, ако играеше тенис. Чист късмет е, че играе като вратар — така поне знам, че задачата ѝ е да не позволява на другия отбор да вкара гол. Единственото, което ми остава, е да я окуражавам.
— Можеш да се справиш!
— Чудесна беше!
— Само така!
Често се чудя дали я излагам. Така мисля, но въпреки това го правя, защото единствената друга възможност е да наблюдавам как играе в пълно мълчание. Това ми се струва грубо. Предпочитам да я излагам. Когато попречи на топката да влезе във вратата, направо откачам. Тя се усмихва, но ми махва с ръка да млъкна. В тези мигове не мисля за нищо друго, освен за моята дъщеря и нейния футболен мач.
Милисънт ме прекъсва, като ми изпраща съобщение.
Не се тревожи.
Това е всичко, което казва.
На терена хората крещят. Другият отбор се опитва да отбележи гол и дъщеря ми отново трябва да спре топката. Този път не успява.
Джена се обръща с гръб към мен, с ръце на кръста. Искам да ѝ кажа, че не е станало нищо кой знае какво, всеки допуска грешки, но точно това би било погрешно. Всички родители говорят така на децата си и всички деца мразят да го чуват. Аз мразех.
Когато се обръща, не поглежда към мен. Една съотборничка се приближава и я потупва по рамото, казва ѝ нещо. Джена кимва и се усмихва, а аз се чудя какво е казала съотборничката. Мисля, че е същото, което бих казал аз, но така е означавало повече.
Играта отново започва, аз поглеждам надолу към телефона си. Милисънт не е казала нищо друго.
Отварям новините и ахвам.
Аутопсията показва, че Линдзи е мъртва едва от няколко седмици.
Някъде, някак, Милисънт я е държала жива почти цяла година.
Иска ми се да побягна. Накъде, не знам. Няма значение. За да направя какво? Нямам никаква представа. Просто искам да побягна, накъдето и да е.
Но не мога да оставя Джена тук, сама, на футболен мач, без никого, който да я окуражава от трибуните. Не мога да оставя дъщеря си. Или сина си. Понякога не мога да повярвам, че всичко започна, след като те се родиха.
Първо беше само Холи. Знаех всичко, което Милисънт ми беше казвала за нея, но никога не опитах да науча повече. Това беше грешка.
От друга страна, аз мислех, че е мъртва.
Няколко месеца след като започнахме да се срещаме, двамата с Милисънт си устроихме така наречената вечерна викторина. Купихме си пица и вино и ги занесохме в мъничкия ѝ апартамент. Дневната беше толкова малка, че имаше само една кушетка и масичка за кафе, затова седнахме на пода. Милисънт запали няколко свещи, подреди парчетата пица пеперони в истински чинии и сипа вино в чаши за шампанско, защото други нямаше.
Цяла вечер си задавахме въпроси. Без задръжки, нищо не беше забранено — такава беше идеята. Първите въпроси бяха доста умерени: все още бяхме твърде трезвени, за да говорим за секс, затова говорехме за всичко останало. Филми, музика, любими храни, любими цветове. Аз дори я попитах дали има някакви алергии. Имаше. Капки за очи.
— Капки за очи? — казах аз.
Тя кимна и отпи още една глътка вино.
— От онези, които успокояват зачервеното. Очите ми се подуват от тях и почти не мога да виждам.
— Като на Роки.
— Точно като на Роки. Установих го, когато бях на шестнайсет и се напуших. Опитах да го скрия от родителите си и се озовах в болницата.
— Аха — казах аз. — Значи, си била лошо момиче?
Тя сви рамене.
— Ами ти? Някакви алергии?
— Само към жени, които не се казват Милисънт.
Намигнах ѝ, за да покажа, че се шегувам. Тя ме ритна по крака и завъртя очи към тавана. В крайна сметка се напихме достатъчно, за да стигнем до интересните въпроси. Повечето се въртяха около секс и минали връзки.
Уморих се да слушам за бившия ѝ приятел, затова я попитах за семейството ѝ. Знаех къде е израснала и че родителите ѝ все още бяха женени, но с това се изчерпваше всичко. Никога не беше споменавала дали има братя или сестри.