Всичко започна преди много години, когато ме попита как бих я защитил от нещастниците в самолетите, които се опитват да я свалят.
Ще ги накарам да седнат в средната редица, няма да им давам да се облягат на подлакътниците и ще ги порежа между пръстите с брошурата за аварийно кацане.
Брошурата за аварийно кацане. Онази, която ѝ подарих за първата Коледа, която прекарахме заедно. Тя никога не я изхвърли.
В стария ѝ апартамент беше залепена върху огледалото в банята.
Първото ни съвместно жилище беше онази малка къща под наем и картата беше закачена на вратата на хладилника с едно магнитче с кръгло лице и смешни очички.
Когато купихме първата ни къща, тя пъхна картата в рамката на огледалото в цял ръст.
А в нашата още по-голяма, още по-скъпа къща, имаме две деца, според които шегата ни с информационната карта не е забавна. Според тях е лигава. Милисънт носи картата със себе си, пъхната в сенника на колата ѝ. Когато слънцето свети в очите ѝ, тя спуска сенника и картата я разсмива.
Използвала е картата, за да направи всички онези порязвания. Сигурен съм в това, както не съм бил сигурен в нищо друго през целия си живот.
В „Хидън Оукс“ не е никак лесно да се скриеш. Хората забелязват новите коли — особено онези, които просто се появяват отнякъде и паркират. Не обръщат внимание на хора, излезли да потичат или да се поразходят. Хората постоянно започват някаква нова тренировъчна програма, след което я изоставят, така че във всеки ден по улиците може да има десетина души, а може и да няма никого. Има такива, които спортуват всеки ден, като Милисънт, но повечето се появяват и изчезват.
С бейзболна шапка на главата, обрасло лице, торбести спортни панталони и широка тениска (благодарение на Кекона, която притежава изключително количество възголеми дрехи), излизам през входната врата на къщата ѝ, прескачам оградата и започвам да тичам по улицата.
Изминала е само една седмица от моето изчезване, пресата е навсякъде и не мога да очаквам обстановката в квартала да е нормална. Първо, трябва да се уверя, че съм прав. Второ, трябва да разбера дали Милисънт изобщо излиза от къщата. Бих взел картата много по-лесно, ако изкара колата от гаража.
Почти всичко в този план може да се обърка. Тя може да е почистила напълно въпросната карта, така че върху нея да не е останало никакво ДНК — нито от нея, нито от жертвите. Или може би се е отървала от картата, като я е изхвърлила или изгорила.
Но не мисля така.
Може да не знам за всичко, което прави или някога е направила, но знам какъв човек е дълбоко в себе си. Тя пази картата, за да ѝ напомня за нас. И да напомня на самата нея какво е причинила на онези жени. Милисънт изпитва наслада от това. Сигурен съм.
Дали полицията ще ми повярва, ако им занеса тази карта? Ако по нея има ДНК от една или повече от мъртвите жени и от Милисънт, но не и от мен? Малко вероятно. Изключително малко вероятно.
Дали ще ми повярват, ако освен това им разкажа за къщата, която Милисънт купи с помощта на три отделни дружества с ограничена отговорност, за Дениз и сестрата на Оуен, и ако им покажа работния си график по времето, когато изчезнаха всички онези жени? През цялото време си бях у дома. И нямам никаква представа какво ще разкажат децата за онези вечери.
Не, няма да ми повярват. Моето ДНК в подземието, двете жени, които ме идентифицираха като Тобайъс, и малкото представление на Милисънт са достатъчни дори за миг да не повярват, че може да съм невинен. Но може да повярват, че двамата с Милисънт сме убили онези жени заедно, а тогава децата ми ще бъдат в безопасност.
Това е единственият ми шанс. Не просто да спася себе си, но да я пратя там, където ѝ е мястото. В затвора или в ада, за мен няма значение, стига да не припарва до децата ми.
Тичам надолу по улицата, успоредна на къщата ми, търся с поглед колата на Милисънт по пресечките. На връщане минавам по улицата, по която тя би направила завой, за да заведе децата на училище.
Както и очаквах, колата ѝ я няма. Тя не излиза от къщата — нито сама, нито с децата.
До края на деня минавам още няколко пъти по същия път, но нито веднъж не я виждам да излиза. Просто няма как да съм сигурен. Щеше да бъде много по-лесно, ако бях оставил тракера на колата ѝ. И въпреки това продължавам да опитвам, защото се налага. Тичането и разхождането се превръщат в новото ми хоби. Жалко, че не осинових онова куче от приюта — точно сега щеше да ми свърши работа.
Обаждам се на Анди. Сякаш е изненадан от това. Може би е изненадан, че съм жив.
— Само искам да те попитам нещо — казвам аз.