— Добре.
Питам го дали Милисънт излиза от вкъщи.
— Предполагам, че дори не ходи на работа — казвам аз.
Той се поколебава, преди да отговори.
— Не мисля. Съседите ѝ носят храна всеки ден. Всички са така. В последно време никой не излиза, избягват медиите.
— Така си помислих и аз.
— Защо? — казва той.
— Няма значение. Отново ти благодаря, не можеш да си представиш колко оценявам помощта ти.
Той се прокашля.
— Какво? — казвам аз.
— Трябва да те помоля повече да не ми се обаждаш.
Когато не отговарям, той продължава:
— Заради ДНК анализа. Цялата тази ситуация стана много по-голяма от…
— Разбирам. Не се тревожи.
— Искам да ти вярвам — казва той.
— Знам. Повече няма да се обаждам.
Той прекъсва връзката.
Не се шокирам от мисълта, че съм останал съвсем сам, защото няма да го допусна. Изваждам батерията от телефона и го строшавам — за всеки случай, ако Анди реши, че не ми вярва.
Слънцето е започнало да залязва и решавам само още веднъж да мина покрай къщата, преди да се опитам да вляза вътре. Трябва само да се промъкна в гаража и после в колата ѝ, но това трябва да се случи, след като Милисънт заспи.
И имам ключове.
Петнайсет минути по-късно минавам по успоредната улица и оглеждам дали няма нещо необичайно. Като например някоя цивилна полицейска кола, притаена в очакване да направя точно онова, което се каня да направя. Нищо. Нито една необичайна на вид кола, никакви служебни микробуси — в квартала няма нищо, което да изглежда непознато. Освен мен, брадатия тип, който твърде често излиза да тича. Учудващо е, че все още никой не ме е спрял.
Отправям се обратно към къщата на Кекона, минавам по други улички, избирам по-дългия път, но използвах краткия по-рано. Когато стигам до началото на кръглата алея за коли пред дома ѝ, замръзвам намясто.
Пред къщата е спряла лимузина.
Шофьорът изважда от багажника куфар.
Чувам гласа ѝ. Кекона се е прибрала.
Глава 69
Тя ще разбере. Всички ще разберат.
На Кекона ще ѝ трябват само няколко секунди, за да се досети, че някой е живял в къщата ѝ. На полицията ще им трябват още няколко секунди, за да се досетят, че съм бил аз. В гаража е моята кола. Навсякъде са моите отпечатъци, както и моето ДНК, а таблетът на Милисънт е на кухненската маса.
О, както и портфейлът ми. Не го взех със себе си, когато излязох да тичам. Оставих го на кухненската маса, точно до таблета.
Връщам се обратно по същия път и докато тичам, стигам чак до района с най-малко скъпите къщи в квартала. Тук има малък парк, встрани от детската площадка, където спирам до няколко дървета и се преструвам, че се разтягам.
Нямам къде да отида. Нито мога да се обадя на Анди, нито имам телефон, с който да го направя. Нямам пари, нямам приятели и нямам почти нито една капка надежда. Но имам ключове. От къщата на Кекона и от моята, заедно на един и същ ключодържател. Единственото нещо в джоба ми.
Бездруго това щеше да бъде съдбовната нощ — тази нощ щях да се промъкна в гаража, за да взема картата. В това отношение нищо не се е променило. Променило се е това, че трябва да се скрия някъде, докато Милисънт заспи.
Първата ми мисъл е за клуба. Предостатъчно малки помещения и килери, в които да изчакам, докато настъпи нощта. Влизането и излизането не са проблем. Но има твърде много камери.
Голф игрището е пусто през нощта, но има широки открити пространства, които се виждат от пътя.
Никога няма да успея да открия отключена кола, не и в сигурен квартал като „Хидън Оукс“. За миг ми хрумва да се скрия под някоя кола, но се страхувам, че някой ще се качи в нея и ще потегли.
Чувам сирени в далечината. Приближават се насам, но не към мен. Към къщата на Кекона.
Възможностите пред мен намаляват, а трябва да продължа. Не мога да остана завинаги до тези дървета, освен ако не се заровя под земята.
Дори ми минава през ума да се скрия в собствения си заден двор. Както и правя.
Погледнато отгоре, всичко изглежда различно. Кварталът, колите, небето. Къщата ми. Кухнята ми, в която лампата свети.
Милисънт.
Тя е онази, която ме убеди да се покатеря на дърво. Това не е нещо, което си мислех, че ще направя отново, но ето ме тук, скрит сред короната на големия дъб в задния ни двор. Достатъчно далече от къщата, за да не чуе никой шумоленето в клоните, докато се изкачвах по тях.
Милисънт разчиства в кухнята. Твърде далеч е, за да видя нещо друго, освен червената ѝ коса и черните дрехи. Обзалагам се, че през последните дни през цялото време се облича в черно, особено когато полицията идва в къщата. В траур заради всички онези жени, заради съпруга ѝ, заради разпадането на семейството ѝ.