Едновременно съм впечатлен и погнусен.
Рори влиза в кухнята и директно се отправя към хладилника. Не движи дясната си ръка — предполагам, защото все още носи превръзка. Взима нещо и остава няколко минути, вероятно говори с Милисънт.
Джена не влиза в кухнята, но искам да вярвам, че е добре. Не е болна. Тази вечер Милисънт няма причина да ѝ дава отрова.
Краката ми започват да се схващат и леко се намествам, въпреки че не разполагам с много място. Лампата в кухнята угасва, но в спалнята все още свети. Все още е рано за сън.
Около мен кварталът утихва, всички вече са по домовете си. По улицата минават съвсем малко коли. Вторник вечер е, хората не организират кой знае какви празненства. Облягам глава назад на ствола на дървото и чакам.
До десет часа всички би трябвало да са по леглата си. Изчаквам да стане единайсет и едва не слизам долу, но след това оставам още половин час. В единайсет и половина слизам от дървото и минавам по края на двора, покрай оградата, чак до къщата.
Докато се приближавам от едната страна, към вратата, която води към гаража, поглеждам нагоре.
В стаята на Рори не свети, прозорецът е затворен.
Почти никога не използваме страничната врата към гаража. Тук съм донякъде изложен на показ, защото вратата се намира срещу желязната порта на двора. Пъхвам ключа в ключалката и го завъртам с леко щракване. Звукът ми се струва много по-силен, отколкото сигурно е, и аз замръзвам на мястото си, преди да прекрача прага.
Спирам вътре до вратата и изчаквам очите ми да привикнат с мрака, за да не светвам лампата.
Започвам да различавам очертанията на колата на Милисънт. Луксозният ѝ джип е паркиран точно по средата на гаража. Вече няма нужда да оставя място за мен. Заобикалям откъм шофьорската страна и с облекчение откривам, че прозорецът е отворен. Дори не се налага да отварям вратата и лампичката вътре няма да светне. Протягам ръка, свалям сенника и опипом търся картата.
Докосвам единствено кожа. Гладка мека кожа, в бежов цвят, ръчно ушита около сенника. Или поне така пишеше в брошурата.
Няма информационна карта. Няма никаква карта. Само един сенник.
Отварям вратата на колата. Лампичката светва, което ме кара да застина за миг, после се пъхвам вътре и я затварям точно толкова, че светлината да угасне. След това оглеждам навсякъде. Под другия сенник, седалките, в жабката. Прескачам предните седалки и проверявам под задните.
Излизам и отварям багажника, като проверявам навсякъде, включително в резервната гума.
Карта няма, както и нищо съществено. Каквото и да е имала, отдавна го няма, включително въпросната информационна карта на авиокомпанията.
Падам на колене. Поражение не е точната дума. Край. С мен е свършено.
И коленете зверски ме болят. Лягам на циментовия под в гаража, свивам се на кълбо. Няма сила в мен, която да ме накара да стана, още по-малко да хукна да бягам. По-лесно е да остана тук и да чакам да ме намерят.
Затварям очи, земята е толкова хладна, почти студена, а въздухът е смес от прах, масло и малко изгорели газове. Не е комфортно, не е приятно. И въпреки това не помръдвам.
Минава час или два, нямам представа точно колко. Може би само пет минути.
Децата ми са това, което ме вдига на крака.
И онова, което Милисънт може да им причини.
Къщата не тъне в непрогледен мрак. Светлината от уличните лампи и луната се процежда през прозорците и ми позволява да виждам достатъчно, за да не се спъна. Да не вдигам шум. Макар да знам, че ще ме хванат, при това скоро, не бива да се случи точно сега.
Спирам в долния край на стълбището и се ослушвам. На горния етаж нищо не помръдва. Качвам се.
Всички врати са затворени.
Стаята на Джена е вляво, след нея е стаята на Рори, а в края на коридора, нашата спалня.
Първо влизам при дъщеря си.
Тя лежи на една страна, с лице към прозореца, и дишането ѝ е равномерно. Спокойно. Увита в своя голям бял юрган, сякаш е в облак. Искам да я докосна, но знам, че не е добра идея. Гледам я, запаметявам всичко. Ако ме вкарат в затвора до живот, точно така искам да запомня малкото си момиченце. Спокойна. Сигурна. Здрава.
След няколко минути излизам и затварям вратата след себе си.
Рори лежи проснат в леглото си, разперил крайниците си във всички посоки. Поне повечето от тях. Единствено превързаната му ръка лежи близо до тялото. Спи с отворена уста, но не хърка, толкова е странно. Наблюдавам го по начина, по който гледах Джена, запаметявам всичко. С надеждата, че моето малко момче ще се превърне в по-добър човек от своя баща. С надеждата, че никога няма да срещне жена като Милисънт.