Закачихме карта на Европа и направихме по още един изстрел, докато не открихме ново място за живеене: Абърдийн, Шотландия.
Изборът ни беше направен.
Случи се преди две години и половина, веднага след като всички подозрения на полицията към мен най-сетне отпаднаха. Не мислех, че ще се случи — всъщност мислех, че Милисънт ще се превърне в поредната ми жертва. Никой не узна, че го беше извършила Джена, не и след като почистих отпечатъците ѝ от ножа и оставих своите. И след като направих самопризнание. Казах на полицията, че съм убил жена си при самозащита, защото тя е истинският убиец. Дори не ми мина през ума, че някой ще ми повярва.
Нямаше и да се случи, ако не беше Анди, който каза, че няма как да съм бил аз, защото при положение че не мога да се справя с един обикновен таблет, как бих могъл да убия толкова много жени, без да ме хванат, по дяволите?
След това помогна и Кекона, която каза, че съм ужасен лъжец и никога не бих могъл да стана сериен убиец. Макар да отбеляза, че съм доста добър треньор по тенис.
Решаващият фактор беше Джена. Тя каза на полицията, че ни е чула да се караме и майка си да признава, че ме е натопила за всичко. И чутото я убедило, че е така.
Харесва ми да си представям, че полицията повярва на всички, които се застъпиха за мен и казаха, че не мога да бъда убиец. Но причината беше в ДНК-то. Всички доказателства от подземието на църквата бяха подложени на щателни тестове в лабораторията на ФБР в Куонтико. Резултатите потвърдиха онова, което вече знаехме: ДНК материалът беше мой.
Пробите бяха взети от два източника: пот и кръв. И те ме спасиха. Или по-скоро, спаси ме невежеството на Милисънт. Тестовете на ФБР разкриха, че всички проби от кръв и пот са с еднаква степен на химично разлагане. Все едно Милисънт беше събрала потта и кръвта ми само веднъж и след това ги беше поръсила навсякъде, по едно и също време. В доклада се посочваше, че трябва да съм бил във въпросното подземие само веднъж, защото всички ДНК проби са били оставени в един и същи ден. Което би било невъзможно, ако бях убил тези жени по различно време.
Жалко, че Милисънт така и не узна как се беше провалила.
Веднага след като подозренията срещу мен отпаднаха, тримата си избрахме ново място за живеене, продадохме къщата и напуснахме „Хидън Оукс“. Първото нещо, с което трябваше да свикна, беше студът. И снегът.
Никога преди не съм живял някъде, където вали сняг, а сега е навсякъде около нас. Първоначално е лек и пухкав като захарен памук и когато затрупа целия град, всичко притихва, сякаш Абърдийн се носи сред облаците.
На следващия ден е кално и мръсно, сякаш целият град е покрит със сажди.
Наближава третата ни зима и малко по малко започвам да свиквам. Не и Рори. Едва снощи ми показа уебсайта на някакъв университет в щата Джорджия.
— Много е далече — казах аз.
— Ние сме в Шотландия. Всичко е далече.
Имаше право. И точно в това беше смисълът: да се откъснем от стария си живот. Справяме се добре. Мога да го кажа, без да стискам палци.
Джена има нов терапевт и приема няколко вида медикаменти. Струва ми се изумително, че изобщо функционира, като се има предвид какво ѝ стори Милисънт. Рори също има собствен терапевт, както и аз. От време на време имаме групова сесия и все още не сме се хванали за гушите.
Не им казвам, че тя ми липсва. Понякога. Липсва ми семейството, което тя създаде, структурата, начинът, по който организираше всичко за нас. Но не през цялото време. Сега нямаме толкова много правила, но все още имаме няколко. Всичко зависи от мен — дали ще има правила, или не. Дали ще ги нарушавам, или не. И няма кой да ми казва дали съм сгрешил, или не.
Днес съм в Единбург — един град, по-голям от Абърдийн. Дойдох да се срещна с данъчния си адвокат. Преместването от страната е сложен процес — данъците трябва да се плащат на няколко места, в зависимост от това къде са парите. Къщата ни в „Хидън Оукс“ се продаде за добра сума и към момента живеем доста комфортно. Освен това давам уроци по тенис. Този спорт е изключително популярен в Шотландия, въпреки че през по-голямата част от времето играем на закрит корт.
След срещата с адвоката ми остава малко време преди следващия влак за Абърдийн. Отбивам се в един пъб близо до гарата и с жест поръчвам на бармана наливна бира. Той пълни халбата с тъмна, гъста течност, която по нищо не прилича на бирите у дома.
Жената до мен е с тъмна коса и бледа кожа. Облечена е така, все едно току-що е излязла от работа и е седнала да изпие едно питие, преди да се прибере вкъщи. Почти долавям облекчението, че денят клони към края си.