Или може би химическото чистене затвори преди две години. Всичко ми се слива.
Междувременно Милисънт е държала Линдзи жива. Държала я е в плен.
Образите, които преминават през главата ми, варират от смущаващи до варварски. Представям си неща, за които само съм чувал по новините, когато откриват някакви жени след години, прекарани в плен на някой умопомрачен мъж. Никога не съм чувал жена да е правила подобно нещо. И като мъж, не мога да си представя, че съм способен на същото.
Оставям децата вкъщи и с колата отивам на огледа, който организира Милисънт. Къщата се намира само на няколко пресечки от нашата и пътуването ми отнема две минути. Отпред има две коли, нейната и един джип.
Чакам.
Двайсет минути по-късно тя излиза от къщата заедно с една двойка, по-млада от нас. Жената е ококорила очи, а мъжът се усмихва. Докато Милисънт се ръкува с тях, ме вижда с крайчето на окото си. Усещам как зелените ѝ очи спират върху мен, но тя не трепва, не нарушава плавното си поведение.
Двамата млади хора се отправят обратно към колата си. Милисънт остава пред къщата, наблюдава как потеглят. Днес е облечена в морскосиньо: тясна пола, високи токове и копринена риза на тънки райета. Червената ѝ коса е права и равно подстригана, точно до ръба на долната ѝ челюст. Когато се запознахме, беше много по-дълга и с всяка изминала година става все по-къса, сякаш си е поставила за цел да отрязва по един сантиметър на равни интервали. Не бих се изненадал, ако разбера, че точно така е правила. Не съм сигурен, че към този момент нещо у Милисънт може да ме изненада.
Тя изчаква джипът да си тръгне, преди да се обърне към мен. Излизам от колата си и се приближавам до къщата.
— Разтревожен си — казва тя.
Поглеждам я с широко отворени очи.
Тя махва към къщата.
— Да влезем вътре.
Влизаме. Фоайето е огромно, таваните са високи над шест метра. Новопостроена, точно като нашата, само дето тази е по-голяма. Всичко е разтворено и просторно, и всичко води към едно огромно помещение, в което отиваме и ние.
— Какво прави с нея? Цяла една година — какво прави с нея?
Милисънт поклаща глава. Косата ѝ се люшва напред-назад.
— Не можем да обсъждаме това сега.
— Трябва да…
— Не тук. Имам работна среща.
Отказвам се, поне за момента, защото друго не ми остава.
Няколко месеца след сватбата Милисънт забременя. Донякъде беше изненадващо, защото си бяхме говорили да изчакаме, но не съвсем. Невинаги внимавахме да използваме предпазни мерки. Бяхме обсъдили различни методи за предпазване от нежелана бременност, но винаги се връщахме към презервативите. На Милисънт не ѝ допаднаха медикаментите с хормони. От всичките ставаше прекалено чувствителна.
Когато на Милисънт ѝ закъсня, и двамата заподозряхме, че е бременна. Потвърдихме го с тест вкъщи и още един в лекарския кабинет. По-късно същата вечер аз не можех да заспя. Останах буден до късно, седнал на дивана ни втора употреба, в зле поддържаната ни къща под наем. Сгуших се до нея, отпуснах глава върху корема ѝ и започнах да се тревожа за всичко.
— Ами ако го прецакаме? — казах аз.
— Няма.
— Трябват ни пари. Как ще успеем…
— Ще се справим.
— Не искам просто да се справим. Искам да сме добре. Искам…
— Ще се случи.
Вдигнах глава и я погледнах.
— Защо си толкова сигурна?
— Защо си толкова несигурен?
— Не съм — казах аз. — Просто…
— … се тревожиш.
— Да.
Тя въздъхна и нежно побутна главата ми обратно върху корема си.
— Държиш се глупаво — каза тя. — Всичко ще бъде наред. Ще бъде по-добре от наред.
Минути по-рано се бях чувствал по-скоро като дете, а не като бъдещ татко.
Тя ми вдъхна сили.
Постигнахме толкова много от онова време в началото, когато нямахме никакви пари. Когато тя забременя, аз прекъснах следването си и се върнах към онова, което правех най-добре: тенис. Това беше единственият ми талант — онова, което правех по-добре от всеки друг като по-малък. Блестях на тенис корта. Просто не достатъчно ярко, за да стана професионален играч.