Когато се запознах с Милисънт, тя току-що беше започнала работа като агент на недвижими имоти. Отне ѝ известно време да започне да осъществява продажби, но успяваше, дори бременна, дори след като децата се родиха. И се оказа права, ние се справихме. Всичко беше по-добре от наред. И доколкото ми е известно, не сме прецакали децата. Все още.
Но сега, в тази празна къща, която се опитва да продаде, Милисънт не ме кара да се чувствам по-силен. Кара ме да се страхувам.
— Не е добре — казвам аз. — Нищо не е добре.
Тя повдига едната си вежда. Някога това ми се струваше сладко.
— Сега ли реши да се сдобиеш със съвест?
— Винаги съм…
— Не. Не мисля, че си.
Тя отново има право. Съвестта ми никога не се е обаждала, когато се опитвам да я направя щастлива.
— Какво прави с Линдзи? — питам аз.
— Няма значение. Вече я няма.
— Отново е тук.
— Прекалено се тревожиш. Всичко е наред.
На вратата се звъни.
— Работата ме зове — казва тя.
Отивам заедно с нея до вратата. Тя ме представя, разказва им за уменията ми по тенис. Те са млади като предишната двойка и точно толкова неопитни.
Прибирам се вкъщи, но подминавам къщата и продължавам да шофирам.
Първо, отивам до „Ланкастър“. Наоми е там, на рецепцията, където ще бъде още много часове до края на смяната си.
След това отивам в клуба — мисля да се разсея в бара, да си побъбря с някои от клиентите ми, докато гледаме спорт по телевизията. Отново не спирам.
Хрумват ми още няколко места: някой бар, някой парк, библиотеката, някой филм. Изхабявам почти половин резервоар, докато обикалям наоколо и се опитвам да избера конкретна цел, а накрая се отправям към неизбежната дестинация.
У дома.
Там отивам винаги.
Когато отварям вратата, чувам звуците на моя живот.
Рори играе някаква телевизионна игра, къщата ехти от електронни изстрели. Джена е с телефона си, говори, пише съобщения и подрежда масата. Ароматът на вечерята се носи из огромното помещение, пиле и чесън, и нещо с канела. Милисънт е в кухнята, прави последни приготовления и както винаги, си тананика, докато приготвя вечерята. Песните, които обикновено избира, са безумно смешни: мелодията от някой сериал, опера, най-новото поп парче — и това е още една от нашите тайни шеги.
Тя вдига глава, усмихва се и всичко е истинско. Виждам го в очите ѝ.
Всички сядаме и се храним заедно. Джена забавлява майка си и отегчава брат си с подробен разбор на футболния мач. Рори се хвали с резултата си на голф, който днес бил по-добър, отколкото на всеки друг под шестнайсетгодишна възраст. През повечето дни вечерите ни протичат по този начин. Изпълнени с хвалби и глъчка, с разкази от изминалия ден и лекотата помежду ни — между нас, които сме живели заедно от цяла вечност.
Чудя се колко ли пъти сме правили това, докато Линдзи е била в плен.
Глава 8
Когато си лягаме, аз съм изненадан — не, шокиран — че са изминали цели часове от последния път, когато си помислих за Линдзи, за полицията, за онова, което Милисънт беше направила. Домът и всичко, което го заобикаля, имат тази власт над мен.
В детството ми не беше така. Въпреки че израснах в семейство с двама родители, в хубава къща в предградията с две коли, добри училища и множество извънкласни занимания, ние не се хранехме заедно, както сега правим у дома. Родителите ми не идваха да гледат как играя тенис, освен ако не участвах в някой турнир — и дори това се случваше само ако стигнех до финала. Нито един от родителите ми не би жертвал съботата си за нищо на света. Домът беше място, на което да спиш, място, на което да си държиш нещата, и място, което да напуснеш възможно най-бързо. И аз го сторих. Напуснах страната и пътувах колкото можах по-дълго.
Върнах се само защото родителите ми починаха. В една абсурдна катастрофа, която беше невъзможно да бъде нито предвидена, нито избегната. Пътували с колата по магистралата, когато гумата на някаква кола отпред изхвръкнала. Врязала се в предното стъкло на луксозния седан на баща ми и двамата загинали. За секунда, просто така.
Така и не видях телата им. От полицията казаха, че не бих искал.
Оказа се, че родителите ми имаха много по-малко пари, отколкото се преструваха, че имат; когато се прибрах, къщата беше затрупана с ипотеки и имаше само толкова пари, колкото да платя на адвоката по недвижими имоти, за да уреди всичко и да ме отърве от нея. Нямах семейство и дори не бях сигурен, че знаех какво означаваше истинско семейство.
Милисънт изгради нашето. Казвам, че беше тя, защото нямаше как да съм бил аз. Нямах никаква представа как се изгражда дом, нито дори как да накарам всички да седнат да се хранят заедно. Но тя знаеше и го направи. Още първия път, когато Рори седна в детското си столче за хранене, тя го избута до масата, и оттогава винаги се храним заедно. Въпреки надигащите се оплаквания от подрастващите ни деца, все още се храним заедно.