Онзи път Милисънт се върна при мен. Но изобщо не се съмнявах, че ако я вбеся достатъчно, просто щеше да ме напусне. И веднъж тя го направи.
По онова време Рори беше на две, Джена на една и двамата с Милисънт прекарвахме всеки ден, по цял ден, в отчаян опит да съвместяваме отглеждането на децата и работата. Един ден се събудих, изтощен за пореден път, и си дадох сметка, че съм на двайсет и четири години и имам съпруга, две деца и чисто нова ипотека.
Исках единствено да си отдъхна. Временна почивка от цялата тази отговорност. Излязох с момчетата и така се напих, че се наложи да ме завлекат до вкъщи. Когато се събудих на следващата сутрин, Милисънт беше изчезнала.
Не си вдигаше телефона. Не беше в офиса си. Родителите ѝ казаха, че не е при тях. Милисънт имаше само няколко близки приятелки и нито една от тях не знаеше нищо. Беше се изпарила и беше взела децата ми със себе си.
След три или четири дни, вече ѝ звънях по телефона на всеки час. Писах имейли, пращах съобщения, превърнах се в най-побърканата версия на самия себе си. Бях сигурен, че е добре; знаех, че децата ми са добре. Откачих, защото си мислех, че си бяха тръгнали завинаги.
Минаха осем дни. След това тя се върна.
Бях заспал късно, проснат върху разхвърляното легло, затрупано с кутии от пица и всевъзможни чинии, чаши и опаковки. Събудих се в едно легло без никакви боклуци и сред аромат на палачинки.
Милисънт беше в кухнята, където правеше закуска. Рори седеше до масата, в детското си столче за хранене, а Джена беше в кошарката си. Милисънт обърна глава към мен и се усмихна. Беше истинско.
— Точно навреме — каза тя. — Закуската е почти готова.
Изтичах при Рори и го взех на ръце, вдигнах го високо във въздуха, докато не изписка. Целунах Джена, която ме погледна отдолу с тъмните си очи. Седнах на масата, като се боях да проговоря. Боях се, че сънувам, и не исках да се събудя.
Милисънт донесе на масата цяла купчина палачинки. Докато оставяше чинията, тя се наведе към мен, доближи уста до ухото ми и прошепна:
— Втори път няма да се върнем.
През целия ни брак нямах друг избор, освен да ѝ повярвам. И въпреки това спах с Петра.
И с другата.
Глава 9
Когато се прибирам след работа, Милисънт и децата са вкъщи. Рори лежи на дивана и играе на някаква игра. Милисънт стои над него, с ръце на кръста и каменно изражение. Зад нея Джена мести телефона си напред-назад и се опитва да си направи селфи пред прозореца. Екранът на телевизора ги огрява всичките. За миг остават застинали по местата си: портрет на съвременния живот.
Гневният поглед на Милисънт се премества върху мен. Очите ѝ са в най-тъмното зелено.
— Знаеш ли — казва тя, — какво е направил днес нашият син?
Бейзболната шапка на Рори е смъкната ниско над очите и лицето му. Без да прикрива напълно доволната му усмивка.
— Какво е направил нашият син днес? — питам аз.
— Кажи на баща си какво си направил.
Джена отговаря вместо него.
— Преписвал е на тест от телефона си.
— Върви си в стаята — казва Милисънт.
Дъщеря ми си тръгва. Кикоти се по целия път нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си.
— Рори — казвам аз. — Какво се случи?
Мълчание.
— Отговори на баща си.
Не ми харесва, когато Милисънт казва на сина ни как да се държи с мен, но не казвам нищо.
Милисънт грабва джойстика от ръката на Рори. Той въздъхва и най-сетне заговаря:
— Не е като да съм се засилил да ставам ботаник. Ако някога ми се наложи да разбера какво е фотосинтеза, ще го потърся в интернет точно както направих днес.
Той ме поглежда с широко отворени очи и безмълвно казва: „Нали?“.
Идва ми да се съглася, защото донякъде има право. Но аз съм бащата.
— Отстранили са го от училище за три дни — казва Милисънт. — Има късмет, че не са го изключили.
Рори посещава държавно училище. Ако го изключат от едно, ще го приемат в друго. Не напомням това на Милисънт, докато тя изрежда наказанието на сина ни.
— … никакъв телефон, никакви телевизионни игри, никакъв интернет. След училище се прибираш право вкъщи и не се тревожи, ще проверя.
Тя се обръща рязко и се отправя по коридора към гаража. Носи обувките си на висок ток с телесен цвят.
Едва когато чувам двигателя на колата ѝ, сядам до сина си. Има същата червена коса като Милисънт, но неговите зелени очи са по-светли. По-открити.
— Защо?
Той свива рамене.
— Просто беше по-лесно.
Разбирам го. Понякога просто е по-лесно да се носиш по течението. По-лесно, отколкото да събориш всичко и да започнеш отначало.