— Повече няма да го правя.
Той се усмихва. Не ми вярва, но е достатъчно умен да си държи езика зад зъбите, когато има преднина.
Би трябвало да разкажа на Милисънт за нашия син. Мисля за това по време на вечеря, докато Джена прави всичко по силите си да се подиграва на Рори, без да я хванат. Мисля за това след вечеря, докато Милисънт взима телефона на Рори за през нощта. Дори мисля за това, когато със съпругата ми оставаме сами в нашата спалня и всеки се подготвя за сън. Това е моментът, в който трябва да ѝ кажа с какво се занимава нашият син, но не го правя.
Не ѝ казвам, защото това ще предизвика повече въпроси, отколкото мога да посрещна.
Минали са само две седмици, откакто прекарах онази нощ с Петра. Мисля за нея само през нощта, когато вече съм буден и не мога отново да заспя. Тогава се чудя как ли се бях издал. Кое я накара да ме попита дали наистина съм глух? Дали реагирах на някой шум, дали я погледнах в очите, вместо в устата, докато ми говореше, или обърнах твърде голямо внимание на звуците, които издаваше в леглото? Не знам. Не знам дали някога отново ще се преструвам на глух, но тези мисли продължават да ме държат буден нощем. Като разплетена нишка, която не мога да издърпам докрай.
Същото е и с изнудването на Рори. Още една грешка. Все едно съм се подхлъзнал и не е трябвало да позволявам синът ми да разбере, че онази нощ излязох тайно от вкъщи. На Милисънт това няма да ѝ хареса.
Затова не казвам нищо. Рори и Петра са две тайни, за които не казвам на съпругата си. Може би защото тя си има свои собствени — повече, отколкото предполагах. Освен това и Рори, и Петра представляват рискове — всеки по свой собствен начин — но въпреки всичко запазвам мълчание.
Не искам да разбере колко съм се издънил.
Глава 10
В началото не беше нещо лошо. Все още вярвам в това.
Преди три години, в един късен съботен октомврийски следобед, бях на двора пред къщата заедно с Рори и Джена. Беше един от онези хладни есенни дни, когато подухваше вятър, но не беше достатъчно студено за палто. Рори и Джена все още бяха достатъчно малки, за да ги виждат заедно с мен, без да се срамуват да не ги злепоставя, и тримата заедно слагахме украса за Хелоуин. Това беше вторият им най-любим празник, веднага след Коледа, и всяка година украсявахме къщата с паяжини, паяци, скелети и вещици. Ако можехме да си позволим движещи се фигури, щяхме да сложим и от тях.
Милисънт се прибра след оглед, който беше организирала. Облечена в работните си дрехи, тя застана на алеята пред къщата и се усмихна, възхитена от нашето произведение. Децата казаха, че са гладни. С подчертано театрално завъртане на очи към небето Милисънт отговори, че ще отиде да направи сандвичи. Докато го казваше, се усмихваше. Мисля, че всички се усмихвахме.
И все пак не всичко беше идеално. Къщата, която украсявахме, беше нова за нас — живеехме там само от шест месеца и ипотеката беше огромна. Милисънт беше подложена на голямо напрежение да продаде много имоти. Аз бях подложен на същото напрежение и понякога дори си мислех дали да не започна втора работа.
Не свършваха и неприятностите, свързани с майката на Милисънт. Баща ѝ беше починал две години по-рано, а на майка ѝ беше поставена диагноза Алцхаймер, придружена от типичния бавен упадък на организма. Дълго време търсихме болногледачка. Първата се оказа неподходяща и затова пробвахме друга. Третата изглеждаше обещаващо, но вече бях започнал да мисля, че сме открили точния човек.
Семейството ни си имаше проблеми, при това много, но през онзи ден всички се усмихвахме — до мига, в който Милисънт не нададе писък.
Изтичах вътре, а децата ме следваха по петите. Успях да стигна в кухнята точно навреме, за да видя как Милисънт мята телефона в другия край на стаята. Той се удари в стената, строши се на парчета и остави следа. Тя зарови лице в ръцете си и заплака.
Джена изпищя.
Рори събра парчетата от счупения телефон.
Аз прегърнах Милисънт, докато тялото ѝ се тресеше от риданията.
През главата ми минаха двете най-ужасни мисли.
Някой беше умрял. Може би майка ѝ. Може би приятелка.
Някой умираше. Нелечима болест, може би някое от децата. Може би моята съпруга.
Трябваше да е едно от двете. Нищо друго не заслужаваше подобна реакция. Нито пари, нито работа, нито смъртта на домашния любимец, какъвто нямахме. Или някой беше умрял, или предстоеше скоро да се случи. С огромен шок научих, че не беше нито едното, нито другото. Никой не беше умрял, никой не умираше. Всъщност беше тъкмо обратното.
Холи беше жива. По-голямата сестра на Милисънт през цялото време е била жива.