И Милисънт току-що беше разбрала, че Холи щеше да бъде изписана от психиатричната болница.
Не бях чул както трябва. Това си помислих първия път, когато Милисънт ми каза, че сестра ѝ не е загинала в автомобилна катастрофа на петнайсетгодишна възраст. Била е приета в психиатрична болница.
Беше късно в същата съботна вечер, след като децата бяха успокоени, нахранени и сложени да спят. Милисънт и аз седяхме в дневната, на новия ни диван, който все още изплащахме с кредитната карта, и тя ми разказа истинската история на Холи.
Първия път било порязването с хартия. Вече знаех историята за това как бяха правили колажи с любимите си неща.
— Тя го направи нарочно — каза Милисънт. — Сграбчи ръката ми и я разряза с хартията. Ето тук.
Тя посочи онова местенце между палеца и показалеца си.
— После убеди родителите ни, че го е направила, без да иска.
Изминал един месец и шестгодишната Милисънт почти забравила за случката. Докато не се повторила. Двете с Холи били в стаята на Холи и си играели в нещо, което наричали „лилавата бърлога“. Милисънт и сестра ѝ си измислили техен собствен свят, с кукли, плюшени играчки и пластмасови фигурки на кончета, и го наричали „лилавата бърлога“. Името идвало от цвета на стаята на Холи. Нейната била лавандулова, а на Милисънт — жълта.
Докато били в бърлогата, Холи отново я порязала. Този път използвала остро парче пластмаса, с което се сдобила, след като счупила някаква играчка.
Порязаното било на крака на Милисънт, ниско долу до глезена. Тя започнала да пищи, а кръвта се стичала върху килима. Холи я гледала втренчено, докато майка им не влязла в стаята, след това заплакала заедно с Милисънт.
Инцидентът бил сметнат за поредната случайност.
През следващите няколко години Милисънт претърпяла много случайни наранявания. Баща ѝ я смятал за непохватна. Майка ѝ казвала да бъде по-внимателна.
Холи ѝ се присмивала.
Колкото повече ми разказваше Милисънт, толкова повече се ужасявах. Някои от нещата, които бях забелязал, сега придобиваха смисъл.
Белегът от ухапано на ръката ѝ, приписан на кучето. Двете малки, по-светли точици така ѝ не бяха изчезнали.
Един счупен пръст, прищипан с вратата. Беше зараснал леко накриво.
Онова малко отчупено парченце на долния преден зъб, когато се спънала и се ударила в рамката на вратата.
Дългата прорезна рана на прасеца ѝ, от някакво счупено стъкло на улицата. Белегът все още личеше: тъмна ивица, дълга почти петнайсет сантиметра.
Стори ми се, че списъкът се проточи с часове. А когато пораснали, нещата се влошили още повече.
Когато Милисънт била на десет години, Холи я бутнала надолу по стълбите. Милисънт си счупила ръката. Шест месеца по-късно Холи блъснала Милисънт с колелото си. След това паднала от едно дърво в задния двор.
Родителите ѝ вярвали, че всичко това било случайно. Или виждали само онова, което им се искало. Никой от тях не искал да повярва, че детето им е чудовище.
Донякъде можех да ги разбера за това. Нищо не би могло да ме накара да повярвам, че Рори или Джена са способни на нещо подобно. Това просто не е възможно, не е реалистично. И бях сигурен, че родителите на Милисънт са се чувствали по същия начин спрямо Холи.
Това не смекчи гнева ми. Докато седях и слушах какво беше претърпяла Милисънт, докато беше растяла, разумът ми не можеше да се пребори с гнева.
Това отношение — не, изтезание — продължило до ранна тийнейджърска възраст. Към този момент Милисънт отдавна била престанала да се опитва да бъде мила със сестра си, с надеждата да я накара да спре. Вместо това тя се опитала на свой ред да нарани Холи.
Първият и единствен път, когато се опитала да нарани Холи, и двете били в гимназията. След училище излезли заедно с останалите деца при родителите, които чакали да ги вземат. Вървели заедно, една до друга, и Милисънт протегнала крак.
Холи паднала по очи на земята.
Всичко се случило за секунди, но пред погледите на половината училище. Децата прихнали да се смеят, учителите се притекли на помощ, а Милисънт се усмихнала на себе си.
— Звучи сбъркано — каза Милисънт. — Но наистина си мислех, че беше приключило. Мислех си, че като я нараня, ще я накарам да спре да наранява мен.
Грешала.
Часове по-късно Милисънт се събудила посред нощ. Китките ѝ били омотани с въже и завързани за таблата на леглото ѝ. Холи тъкмо запушвала устата на Милисънт с парче плат.
Холи не казала нито дума. Просто седяла в ъгъла на стаята и гледала втренчено Милисънт, докато не изгряло слънцето. Точно преди родителите им да се събудят, Холи я развързала и отпушила устата ѝ.