— Какво се случи с него? — пита Петра.
Свивам рамене.
Един ден камъкът беше празен. Никога повече не го видях.
Петра казва, че това е тъжно. Казвам ѝ, че не е. Тъжно би било да открия мъртвото му тяло и да се налага да го погреба. Нищо подобно не се случи. Аз просто си представих, че е заминал за някое по-голямо езерце с повече мухи.
Това ѝ допада и тя ми го казва.
Не ѝ разказвам всичко за Шърман. Например неговият език се стрелкаше наоколо толкова бързо, че едва успявах да го зърна, но винаги копнеех да го сграбча. Седях си край езерцето и се питах колко ли лоша беше тази мисъл. Колко ужасно беше да се опиташ да сграбчиш една жаба за езика? Щеше ли да го заболи? Ако умреше, щеше ли да бъде убийство? Никога не се опитах да го сграбча за езика и вероятно така или иначе нямаше да успея, но си мислех да го направя. И това ме караше да се чувствам така, сякаш не бях особено добър приятел на Шърман.
Петра ми разказва за своя котарак, Лайънъл, кръстен на котарака от детството ѝ, който също се е казвал Лайънъл. Отбелязвам, че това е забавно, но не съм съвсем сигурен. Тя ми показва снимки: Лайънъл е черно-бял котарак и муцуната му е разделена надве. Твърде сериозен, за да изглежда сладък.
Тя продължава да говори и прескача към работата си. Изготвя търговски марки и продукти и казва, че това е най-лесната и най-сложната работа на света. Сложна в началото, защото е толкова трудно да накараш някого да запомни нещо, но щом хората започнат да разпознават марката, става лесно.
— В един момент вече дори няма значение какво продаваш. Марката става по-важна от самия продукт.
Тя посочва телефона ми и пита дали съм го купил заради марката, или защото телефонът ми харесва.
И двете?
Усмихва се.
Виждаш ли. Дори ти не си сигурен.
Явно не съм.
— Ти с какво се занимаваш?
Счетоводител.
Тя кимва. Професията с най-нисък фактор на вълнение в света, но е сигурна, стабилна и леснодостъпна за един глух човек. Цифрите не общуват на глас.
Барманът се приближава. Той е чист и спретнат, вероятно студент. Петра поема поръчването на питиетата — защото аз съм глух. Жените винаги мислят, че имам нужда да се грижат за мен. Приятно им е да правят неща за мен, защото мислят, че съм слаб.
Петра ни осигурява още две питиета и нова купичка с чипс и се усмихва, видимо доволна от себе си. Това ме разсмива. Мълчаливо, но все пак ме разсмива.
Тя се навежда към мен и слага ръка върху моята. Не я отмества. Забравила е, че аз не съм нейният съвършен мъж, и развръзката помежду ни става по-предвидима. Не след дълго отиваме в нейния апартамент. Решението е по-лесно, отколкото би трябвало, макар да не се дължи на факта, че я намирам за особено привлекателна. Заради избора е. Тя ми предоставя властта да кажа „да“ или „не“, и това е по-вълнуващо от нея самата.
Петра живее в центъра на града, близо до бара, точно по средата на всички големи рекламни надписи. Апартаментът ѝ не е толкова подреден, колкото очаквах, навсякъде има разхвърляни вещи, листове хартия, дрехи и чинии. Кара ме да мисля, че често губи ключовете си.
— Лайънъл е тук някъде. Сигурно се крие.
Не се залавям да търся въпросната сериозна котка.
Тя обикаля насам-натам, оставя чантата си на едно място и захвърля обувките си на друго. Появяват се две стъклени чаши, пълни с червено вино, и тя ме завежда в спалнята. Обръща се с лице към мен усмихната. Петра е станала по-привлекателна, дори скучната ѝ коса сякаш проблясва. От алкохола е, да, но също така от радостта ѝ. Долавям, че не се е чувствала толкова радостна от известно време, и не съм сигурен защо. Петра е достатъчно привлекателна.
Тя се притиска в мен с топлото си тяло, с натежал от вино дъх. Взема чашата от ръката ми и я оставя настрани.
Допивам виното в чашата си доста по-късно, докато лежим в тъмнината и единственият източник на светлина е телефонът ми. Подаваме си го един на друг и си пишем, шегуваме се с нас самите и факта, че сме напълно непознати.
Любим цвят? — питам аз.
Лимоненозелено. Сладолед?
Дъвка.
Дъвка? Синият?
Да.
Кой го яде това?
Кой е твоят любим?
Френска ванилия. Любима пица?
С шунка.
Всичко свърши.
Така ли?
Чакай, още ли говорим за пица?
Не говорим за пица.
След това тя се унася първа. Чудя се дали да не си тръгна, после дали да не остана, и се колебая толкова дълго между двете, че се унасям.