— Добре ли си? — казва той.
— Добре съм.
Той не отговаря. „Кървав Ад VII“ започва.
Излизам, защото трябва да отида на урок по тенис. В последно време отмених твърде много.
В клуба ме очаква една жена на средна възраст. Има тъмна права коса, силен тен и особен акцент. Кекона е от Хаваи. Когато се ядоса, кълне на пиджин.
Кекона е пенсионирана вдовица, което означава, че има много време да наблюдава какво правят всички останали хора. И да разпространява клюки за тях. Благодарение на Кекона знам кой с кого спи, коя двойка се е разделила, кой очаква бебе и чии деца са се забъркали в някоя беля. Понякога е повече, отколкото искам да знам. Понякога просто искам да преподавам тенис.
Днес научавам, че една от учителките на Рори може би има извънбрачна връзка с бащата на някакъв ученик. Смущаващо е, но поне връзката ѝ не е със самия ученик. Също така Кекона разполага и с новини за развода на семейство Макалистър, който се точи вече цяла година, съпроводени със слух за евентуално сдобряване. Кекона бърза да уточни, че на въпросния слух „сигурно не може да се вярва, но човек никога не знае“.
След трийсет минути от нашия едночасов урок тя споменава Линдзи.
Това е необичайно, защото Линдзи не беше открита някъде в пределите на нашата малка общност на име „Хидън Оукс“, нито е член на клуба. Линдзи живееше, работеше и беше открита на трийсет километра оттук, извън обсега на клюките на Кекона.
— Има нещо странно в тази работа — казва тя.
— Няма ли нещо странно във всички убийства?
— Не съвсем. Убийството e почти национален спорт. Но все пак, нормалните момичета не се озовават мъртви в някой изоставен хотел.
Кекона изговаря на глас онова, което си мислех през цялото време.
Мотелът все още ме озадачава. Не разбирам защо Милисънт не я е погребала или не е занесла трупа ѝ на двеста километра оттук, в някоя гора или където и да било другаде, само не и тук, където живеем, в една сграда, където несъмнено е знаела, че е неизбежно да бъде открита. В това няма никаква логика.
Освен ако Милисънт не иска да ни заловят.
— Нормалните момичета? — казвам аз на Кекона. — Какво представлява едно нормално момиче?
— Сещаш се, не някоя наркоманка или проститутка. Не някоя, която води съмнителен живот. Линдзи е била нормална. Имала е работа и апартамент и се предполага, че си е плащала данъците. Нормално момиче.
— Гледаш ли много криминални сериали?
Кекона свива рамене.
— Разбира се, кой не гледа?
Милисънт. Но тя чете криминални романи.
Изпращам ѝ съобщение:
Трябва да си направим среща.
С Милисънт не сме били на среща от десет години. Това е кодовата ни фраза, защото в един момент просто седнахме и си измислихме кодова фраза. Среща означава, че трябва да поговорим за извънкласните ни занимания. Да проведем истински разговор, не просто да си шепнем в мрака.
Между съобщението за Милисънт и нашата вечерна среща се намира Рори и неговото временно отстраняване от училище. Цял ден е бил сам вкъщи и във фантазиите на Милисънт е прекарал времето си в четене на книга, с която да си развие ума. Вместо това Рори е играл на новата си телевизионна игра, с която се е сдобил благодарение на мен. Когато се прибирам, от нея няма и следа. Рори мълчаливо подрежда масата за вечеря.
Вдига глава, поглежда към мен и ми намига. За пръв път си помислям, че човекът, в когото се превръща синът ми, не ми харесва. И аз съм виновен за това.
Качвам се на горния етаж, за да си взема бърз душ преди вечеря. Когато отново слизам долу, се е появила Джена. Присмива се на Рори.
— Днес цялото училище те обсъждаше — казва тя. Джена едновременно говори и пише нещо в телефона си. Както винаги. — Казаха, че си толкова глупав, че е трябвало да провериш как да напишеш собственото си име. Затова си преписвал.
— Ха-ха — казва Рори.
— Казаха, че си прекалено глупав, за да си по-голям от мен.
Рори завърта очи.
Милисънт в е кухнята. Свалила е работните си дрехи и сега е облечена с клин за йога, дълъг суитшърт и чорапи на райета. Косата ѝ е прибрана високо на главата с помощта на огромна пластмасова шнола. Усмихва се и ми подава купа със салата, която да сложа на масата.
Децата продължават да се препират, докато двамата с нея сервираме храната.
— Толкова си глупав — казва Джена, — че всички казват, че аз съм умницата в семейството.
— Определено не си красавицата — казва Рори.
— Мамо!
— Стига толкова — казва Милисънт. И сяда на масата.
Рори и Джена млъкват. Поставят салфетки в скута си.