Всичко е толкова нормално.
Когато приключваме с вечерята, Милисънт моли двама ни с Джена да се погрижим за мръсните съдове. Тя иска двамата с Рори да прегледат домашното му, за да е сигурна, че цялото е написано.
Виждам паниката в очите му.
Вечерта се оказва дълга за Рори — чувам го от кухнята, докато двамата с Джена разчистваме съдовете. Аз ги изплаквам, тя ги подрежда в миялната машина и по малко си говорим.
Джена бърбори за футбол и навлиза в подробности, които просто няма как да разбера. Не за пръв път се чудя дали не трябва да бъда малко по-активен в това отношение и например да не стана помощник-треньор или нещо такова. След това си спомням, че просто нямам време.
Тя не спира да говори и мислите ми се отнасят към Милисънт. И нашата среща.
Когато съдовете са готови и оправданията на Рори са се изчерпали, къщата притихва за вечерта. Рори отива в стаята си, за да напише домашното, което не е направил през деня. Джена си чати, говори и пише съобщения — едновременно. Когато става време за сън, Милисънт взима компютрите и на двамата. Взима ги всяка вечер, за да не стоят будни през нощта и да не си говорят по интернет с някакви непознати, докато ние спим. Според мен, в интернет е пълно с непознати по всяко време на денонощието, но не споря с нея по този въпрос.
След като децата вече са си по леглата, двамата с Милисънт отиваме в гаража за нашата среща.
Глава 12
Сядаме в колата на Милисънт. Нейната е по-хубава от моята — луксозен градски джип, защото често ѝ се налага да пътува с клиенти и да ги развежда по огледи на къщи. Кожените седалки са удобни, просторна е и децата не могат да подслушват, когато вратите са затворени.
Ръката ми е помежду ни, върху подлакътника в средата, и тя слага своята върху нея.
— Притеснен си — казва тя.
— Ти не си ли?
— Няма да открият нищо, което да води към нас.
— Как можеш да бъдеш сигурна? Мислеше ли, че ще я открият?
Тя свива рамене.
— Може би не ме беше грижа дали ще го направят.
Имам чувството, че цялата информация, с която разполагам, може да се побере в едната ми шепа, а онова, което не знам, може да изпълни цялата къща. Имам толкова много въпроси, но не искам да знам отговорите.
— Другите така и не са ги открили — казвам аз. — Защо Линдзи?
— Линдзи.
Тя произнася името бавно. Напомня ми за началото, още когато я открихме. Направихме го заедно, заедно търсихме, заедно избрахме, аз участвах във всяко решение. Или поне така си мислех.
Никога не сме обсъждали възможността да държим Линдзи в плен.
— Трябва да си знаела, че ще я открият…
— Така е — казва тя.
— Но защо? Защо би искала да я открият?
Тя въздъхва и поглежда през прозореца на колата към купчините пластмасови кутии, пълни със стари играчки и коледна украса.
— Чувал ли си за Оуен Райли? — казва тя.
Отначало името не ми звучи познато, след това си спомням.
— Имаш предвид Оуен Оливър? Серийният убиец?
— Така ли му беше името?
— Оуен Оливър Райли. Наричахме го просто Оуен Оливър.
— Значи, знаеш какво е направил?
— Разбира се, че знам.
Тя свива рамене.
— Значи, може би се е завърнал.
— Завърнал?
— Може би той е убил Линдзи.
— Не може да говориш сериозно — казвам аз. — Той не е убивал от… не знам, шестнайсет години?
— Петнайсет.
Поклащам глава и се опитвам да осмисля онова, което ми казва.
— Защо би…
— За да се уверя, че полицията няма да заподозре нито един от нас, двамата.
Замислям се, като се ровя в паметта си за онези неща, които се бяха случили, докато още бях съвсем млад. Оливър Оуен се появи през лятото, след като се дипломирах от гимназията. Никой не обърна внимание, когато изчезна безследно една жена, и никой не обърна внимание, когато изчезна следващата. Направи им впечатление, когато едната беше открита мъртва.
Помня, че бях на осемнайсет, в някакъв бар с фалшива лична карта, в компанията на приятели на същата възраст. Пиехме евтина бира и още по-евтин твърд алкохол, докато гледахме репортажа за първото открито тяло. В Уудвю никога не се случваше нищо. Не и такова, което би могло да се сравни с убийството на някаква мила жена на име Кали, която работела като управител на магазин за дрехи. Беше намерена в някаква изоставена спирка за отдих край междущатската магистрала. Тялото ѝ открил един шофьор на товарен камион.
Първоначално това беше просто зловещото убийство на една жена. Цяло лято гледах, прикован към екрана, докато репортерите и полицията, и цялата местна общност се опитваха да открият причината за нейното убийство.