Най-приемливият отговор беше, че е дело на някой скитник. Всички се чувстваха по-добре, като вярваха, че убиецът не е местен жител — дори това да означаваше, че този скитник е отвлякъл Кали и я е държал жива в продължение на месеци, преди да я убие. Вярвахме го въпреки всичко. Дори аз.
Когато се случи за втори път, всички се почувствахме предадени. Значи все пак беше някой от нас.
Никой не знаеше, че беше Оливър Райли, все още не. Наричахме го просто „Убиецът от Уудвю“.
Девет убити жени по-късно го заловиха. Оуен Оливър Райли беше мъж на трийсет и няколко години със сламена коса, сини очи и наченки на коремче. Караше сребрист седан, висеше по спортните барове и беше доброволец към местната църква. Хората го познаваха, бяха разговаряли с него, бяха го обслужвали в магазините и в заведенията, бяха му махали за поздрав, когато се бяха разминавали по улицата. Гледах с широко отворени очи снимката му на телевизора и си казвах, че не може да е той. Изглеждаше толкова нормален. И беше такъв — с единствената разлика, че беше убил девет жени.
Първоначално повдигнаха срещу Оуен Оливър обвинение за едно от убийствата, а останалите осем очакваха нови доказателства. Възможността за освобождаване под гаранция беше отхвърлена. Оливър Оуен прекара в ареста три седмици, след което го пуснаха на свобода заради някаква формалност. Когато от полицията взели ДНК проба от вътрешната страна на бузата му, заповедта все още не била подписана от съдията. Дори осигуреният му от държавата адвокат беше способен да се възползва от подобно несъответствие. И го направи.
Без ДНК пробата полицията не разполагаше с нищо. Когато освободиха Оуен Оливър от ареста, все още опитваха да открият някаква улика. Той беше толкова нормален на вид, че отново се сля в обществото и изчезна.
Аз вече бях заминал от другата страна на океана и въпреки това новината за освобождаването му достигна до мен. Беше един от малкото случаи, в които родителите ми се свързаха с мен. Когато се върнах в страната, те се бяха преместили да живеят на друго място. Останах да живея в района, защото Милисънт беше тук. Бяхме се озовали на борда на един и същи самолет, пътувахме към едно и също място, по различни причини. Аз се връщах на единственото място, което познавах. Тя го виждаше за пръв път. Милисънт се премести да живее тук, за да бъде близо до родителите си, но не твърде близо.
В началото, когато Милисънт се съгласи да излезе на среща с мен, аз си помислих, че е само защото мястото беше ново за нея и не познаваше никого.
Понякога все още мисля така.
По това време Оливър Оуен отдавна беше изчезнал. Но всяка година, на същата дата, на която беше освободен, лицето му се появяваше по новините. С течение на годините Оуен стана нашето местно чудовище, торбалан, собственият ни сериен убиец. В крайна сметка се превърна в легенда, отвъд рамките на реалността. Вече никой не вярваше, че може да се завърне, но сега това щеше да се промени. Милисънт го беше възкресила.
Едно по едно парченцата от мозайката започнаха да се подреждат в главата ми.
— Затова си държала Линдзи жива толкова дълго — казвам аз.
Милисънт кимва.
— Да.
— И той е удушавал жертвите си, нали?
— Да.
Отдъхвам си. Както физически, така и психически.
Милисънт протяга ръка и докосва с длан бузата ми, а аз се облягам на нея. Кожата ѝ винаги е толкова топла.
— Беше решил, че съм я държала жива, защото така съм искала — казва тя. — Защото ми е харесвало.
Това не е въпрос.
— Не знам.
— За чудовище ли ме смяташ?
Не отговарям.
Тя докосва долната ми устна.
— Глупаче мое.
Кимвам. Такъв съм си.
— Но няма ли да открият останалите? Нали не си ги преместила.
— Не. Линдзи е началото на завръщането на Оуен.
— Началото?
Милисънт се навежда към мен и ме целува по върха на носа. Дъхът ѝ има аромат на десерта от вечеря. Ванилов сладолед и череши.
Тя се прехвърля над подлакътника между нас и ме яхва на пътническата седалка. Докато съблича суитшърта си, шнолата пада от главата ѝ и косата ѝ се спуска свободно. Тя поглежда надолу към мен с очи, тъмни като блато.
— Нали не смяташ, че можем да спрем сега? — пита тя.
Не. Не можем да спрем сега.
Дори не искам да го правим.
Холи не трябваше да бъде началото. Холи трябваше да бъде краят.
В деня, след като я изписаха от болницата, Милисънт отвори входната врата и завари Холи на верандата. След което затръшна вратата в лицето на сестра си.
Холи написа писмо и го пусна в пощенската кутия. Милисънт не ѝ писа в отговор.