Обажда се вкъщи. Милисънт спря да вдига телефона.
Когато се свързах с психиатричната болница, те не пожелаха да ми кажат нищо.
Холи започна да се появява на обществени места, като стоеше поне на трийсет метра разстояние и беше навсякъде. В хранителния магазин, докато Милисънт пазаруваше. На паркинга пред мола. На отсрещния тротоар, когато излизахме на вечеря.
Никога не се задържаше достатъчно дълго, за да повикаме полиция. Всеки път, когато се опитвахме да я снимаме за доказателство, Холи обръщаше гръб, тръгваше си или започваше да се движи, за да се получи размазана снимка.
Милисънт не пожела да каже на майка си. Болестта на Алцхаймер вече започваше да я принуждава да забрави за Холи и Милисънт искаше това да си остане така.
Влязох в интернет и проучих какви са законите, когато някой те преследва по този начин, и съставих списък с местата, на които се беше появявала Холи. Когато показах списъка на Милисънт, тя каза, че от него няма да има никаква полза.
— Това няма да помогне — каза тя.
— Но ако успеем…
— Запозната съм с тези закони. Не е нарушила нито един от тях и няма да го направи. Холи е твърде умна, за да го допусне.
— Трябва да направим нещо — казах аз.
Милисънт впери поглед в бележника ми и поклати глава.
— Мисля, че не разбираш. Тя превърна детството ми в истински ад.
— Знам това.
— В такъв случай би трябвало да знаеш, че един списък няма да помогне.
Исках да отида в полицията и да им разкажа за случващото се с нас, но единственото физическо доказателство, с което разполагахме, беше писмото, което Холи остави в пощенската кутия. Което не беше заплашително. Както каза Милисънт, Холи беше твърде умна за това.
„М.
Не мислиш ли, че трябва да поговорим? Аз така мисля.
Х.“
Вместо да отида в полицията, отидох да се видя с Холи. Казах ѝ да остави Милисънт и семейството ни на мира.
Тя не го направи. Следващия път, когато я видях, беше в дома ни.
Беше вторник, около обяд, аз привършвах с един урок по тенис и вече се чудех какво да обядвам. От телефона ми долетяха три кратки позвънявания, всичките съобщения от Милисънт.
911
Ела си вкъщи ВЕДНАГА
Холи
Случи се по-малко от седмица, след като отидох да се видя с Холи.
Не спрях, за да отговоря на Милисънт. Когато стигнах вкъщи, Милисънт ме посрещна на вратата и ме заведе в дневната. В другия край на стаята беше Холи, седнала на дивана. Веднага щом ме видя, тя се изправи.
— Когато се прибрах вкъщи, Холи беше тук — каза Милисънт.
— Моля? — каза Холи.
— Точно както сега, в нашата дневна.
— Не, не се случи така…
— Забравих си фотоапарата — каза Милисънт. — Днес трябваше да направя снимки на къщата на семейство Съливан, затова се върнах до вкъщи и тя просто беше тук.
— Почакай…
— Заварих я седнала на дивана.
Холи изглеждаше като нормална жена на трийсет и няколко, облечена с дънки, тениска и сандали. Късата ѝ червена коса беше пригладена назад и носеше ярко червило. Холи си пое дълбоко дъх и вдигна двете си ръце, сякаш искаше да ми покаже, че не държи нищо в тях.
— Чакай малко. Това не е…
— Спри да лъжеш — каза Милисънт.
— Аз не лъжа!
— Момент — казах аз и пристъпих напред. — Нека всички малко да се успокоим.
— Да — каза Холи. — Нека.
— Не, аз няма да се успокоя — каза Милисънт и посочи прозореца в ъгъла, който гледаше настрани от къщата. Завесата беше дръпната встрани, но стъклото беше строшено по пода. — Така е влязла. Разбила е прозореца, за да се вмъкне в дома ни.
— Не съм!
— Тогава как влезе вътре?
— Не съм…
— Холи, спри. Просто спри. Няма да успееш да заблудиш съпруга ми, както заблуждаваше мама и татко.
За това Милисънт имаше право.
— Господи — каза Холи. Тя долепи длани върху лицето си и затвори очи, сякаш в опит да се откъсне от света. — ГосподиГосподиГосподи.
Милисънт направи крачка назад.
Аз направих крачка напред.
— Холи — казах аз. — Добре ли си?
Тя не спря. Сякаш дори не можеше да ме чуе. Когато плесна главата си с длан, аз погледнах към Милисънт. Тя гледаше Холи с широко отворени очи. Вцепенена.
Повиших глас.
— Холи?
Главата ѝ рязко подскочи нагоре.
Тя отпусна ръце до тялото си.
Лицето ѝ беше изкривено в гневно, почти животинско изражение. Все едно видях с очите си онова, от което Милисънт толкова силно се боеше.
— Трябваше да умреш по време на онази катастрофа — каза тя на Милисънт. Прозвуча като ръмжене.