Трябва да открия друга. Нашата четвърта.
Преди да ни потрябва четвърта или да бяхме помислили за трета, беше Робин.
Номер две.
Тя имаше кестенява коса и кехлибарени очи, които ми напомняха на мед. Не я бяхме избрали по същия начин, както Линдзи. Робин не беше непозната.
На вратата се почука във вторник. Току-що се бях прибрал вкъщи. Беше обяд, у дома нямаше никого и до следващия ми урок оставаха още няколко часа. Случи се почти една година след Холи и животът ни се беше върнал към обичайното всекидневие. Тялото ѝ отдавна беше изчезнало, заровено в едно пусто голо поле на един част път с кола. Двамата с Милисънт не говорехме за нея. Вече не очаквах да чуя вой на полицейски сирени. Сърцето ми спря да блъска в гърдите всеки път, щом чуех позвъняване по телефона или на вратата. Вече не се напрягах в очакване, когато отивах да отворя.
Жената на верандата беше млада, на не повече от двайсет и три години, облечена с тесни дънки и тениска с раздърпано деколте. Ноктите ѝ бяха червени, червилото ѝ розово, а дългата ѝ коса беше с цвят на печени кестени.
На улицата зад нея беше паркирана малка червена кола. Колата беше стара, почти класически модел, но не съвсем. Минути по-рано я бях забелязал на един знак „Стоп“, недалеч от нашата къща. Беше ми свирнала с клаксона и нямах никаква представа защо.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — казах аз.
Тя наведе глава настрани, подозрително ме огледа и се усмихна.
— Почти бях сигурна, че сте вие.
— Простете?
— Вие сте приятелят на Холи.
По тялото ми пробягаха тръпки, когато чух името ѝ, все едно си бях пъхнал пръста в контакта.
— Холи?
— Видях ви заедно с нея.
— Мисля, че ме бъркате с някого.
Което, разбира се, не беше вярно. Сега я разпознах.
Когато изписаха Холи от болницата, един от лекарите ѝ помогна да си намери работа в хранителен магазин. Холи зареждаше стоките по рафтовете на половин работен ден. Там бях отишъл, за да говоря с нея и да ѝ кажа да стои далече от нас; там я бях предупредил да престане да плаши семейството ми.
Нямах никакво намерение нещата да излизат извън контрол.
Отидох един понеделник сутрин, когато в магазина почти нямаше клиенти и зареждаха продуктите. Холи беше между две лавици, подреждаше върху рафта кутии десертни блокчета с мюсли и беше сама. Докато вървях между лавиците към нея, тя се обърна с лице към мен. Яснозелените ѝ очи бяха зашеметяващи.
Холи сложи ръце на кръста си и впери мълчаливо поглед в мен, докато не се приближих до нея.
— Да? — каза тя.
— Не мисля, че сме се запознавали официално.
Протегнах ръка и изчаках да се ръкува с мен. В крайна сметка, тя го направи.
Казах, че съжалявам, задето се запознаваме по този начин, че на някое друго място, в някой друг момент може би щяхме да бъдем като едно семейство. Но точно сега това беше невъзможно, защото поведението ѝ плашеше съпругата и децата ми. А децата ми никога не ѝ бяха направили нищо лошо. Те не заслужаваха това.
— Искам да те помоля нещо — казах аз. — Би ли оставила мен и семейството ми на спокойствие?
Тя ми се изсмя.
Холи продължи да се смее, докато от крайчетата на очите ѝ не бликнаха сълзи, и после се смя още малко. Колкото повече продължаваше смехът, толкова по-голямо унижение изпитвах. Може би това я накара да се разсмее още по-гръмко. Започнах да разбирам как се чувстваше Милисънт и това ме разгневи.
— Кучка такава — казах аз.
Тя спря да се смее. Очите ѝ почти пламтяха от гняв.
— Изчезвай оттук.
— Ами ако не го направя? Ами ако остана тук и превърна живота ти в пълен ад? — гласът ми беше по-силен, отколкото трябваше.
— Изчезвай.
— Стой настрана от семейството ми.
Холи впери поглед в мен, неподвижна като статуя. Не отстъпи нито крачка — нито тогава, нито никога.
Обърнах се, за да си тръгна, като се чувствах донякъде безпомощен. Не можех да постигна някакво разумно споразумение с Холи, не можех да я накарам да разбере.
Робин стоеше в края на пътеката и наблюдаваше всичко.
Тя също работеше в магазина. Беше облечена със същата жълта риза и зелена престилка. Видях я, минах покрай нея и може би ѝ кимнах. Или може би не. Но тя беше там, беше ме видяла и сега стоеше на прага ми.
— Не, не бъркам — каза тя. — Точно вас видях онзи ден.
Не се поколебах.
— Съжалявам, припознали сте се — казах и затворих вратата.
Тя отново почука.