— Някои да, несъмнено.
Тя продължава да прелиства страниците с профили, сбърчила вежди.
— Не можем да я изберем в сайт за запознанства.
Не казвам нищо и тя ме поглежда. Усмихвам се.
— Какво? — казва тя.
— Имам друга идея.
Тя се отпуска, тревогата изчезва и тя повдига едната си вежда.
— Така ли?
— Така.
— Кажи ми.
Оглеждам се из парка, най-сетне погледът ми спира върху една жена, която седи на съседна пейка и чете книга. Посочвам я.
— Какво ще кажеш за нея?
Милисънт я поглежда, изучава я и се усмихва.
— Искаш да потърсим някоя в реалния живот.
— Като начало, да. За да открием жена, която отговаря на физическите изисквания. След това ще я проучим в интернет, за да се уверим, че е подходяща.
Милисънт отмества поглед към мен, очите ѝ греят. Тя поставя ръка върху моята. Допирът на кожата ѝ се плъзва по цялото ми тяло, сякаш усещам нов прилив на енергия. Дори мозъкът ми оживява. Чувствах се по същия начин, когато наблюдавах как Милисънт убива Робин.
Тя кимва и ъгълчетата на устата ѝ се извиват нагоре в усмивка. Не мисля за нищо друго, освен колко искам да я целуна. Да я съборя на земята в парка и да разкъсам дрехите ѝ.
— Харесва ми — казва най-сетне Милисънт.
— И аз си мислех, че ще ти хареса.
Заминавам с влака за съседното градче, в обратната посока на мястото, на което живее Петра. И започвам да оглеждам наоколо.
Навсякъде има жени. Млади, стари, ниски, високи, пълни. На всяка улица, във всеки магазин, зад всеки ъгъл. Не забелязвам мъжете, само жените — и винаги е било така. Като млад не можех да си представя да си избера една. Не и при толкова много възможности.
Очевидно всичко това беше преди Милисънт.
Аз съм онзи, който се е променил. Все така преценявам жените, просто не по същия начин. Не гледам на тях като на потенциални партньорки, любовници или завоевания. Преценявам ги според това дали отговарят на критериите на Оуен, или не. Първо оглеждам ръста на всяка, после грима и дрехите.
Наблюдавам как една млада жена излиза от някаква обществена пералня и се качва по стълбите, към апартамента над нея. От мястото си не съм сигурен дали е твърде висока.
Втора жена излиза от офис сграда. Тя е доста нисичка, но дразнещо енергична и виждам как се качва в една кола, по-хубава от моята. Не съм сигурен дали бих могъл да се сближа точно с нея.
Виждам една жена в кафене и сядам на масата зад нея. Отворила е лаптопа си и разглежда уебсайтове, които влизат в две категории: политика и храна. Знам по малко и за двете и се питам какъв ли разговор бихме могли да проведем. Това разбужда любопитството ми достатъчно, че да наблюдавам как си тръгва и да я последвам, за да запиша регистрационния номер на колата ѝ.
Продължавам надолу по тротоара, докато не виждам дребна жена, която също така работи като инспектор по паркиране. Точно пише акт на някого. Ноктите ѝ са късо подрязани, както и косата ѝ. Не виждам очите ѝ заради слънчевите очила, но не носи червило.
Минавам достатъчно близо до нея, за да прочета табелката с името ѝ.
А. Лоусън.
Може би да, може би не. Все още не съм решил.
Глава 15
Минават още няколко дни, преди някой по телевизията да повдигне въпроса за Оуен Оливър Райли.
Джош, моят амбициозен млад Джош, споменава името на серийния убиец по време на една пресконференция. От момента, в който откриха Линдзи, полицията организира пресконференции поне веднъж на всеки два дни. Провеждат се в късния следобед, за да повторят най-съществените моменти по време на вечерните новини.
Въпросът на Джош ще бъде най-същественият момент днес.
Замисляли ли сте се, че Оуен Оливър Райли може да се е завърнал?
Водещият на разследването — оплешивяващ мъж над петдесетте — не изглеждаше учуден от въпроса.
Джош е прекалено млад, за да си спомня каквото и да е, свързано с Оуен Оливър, но е интелигентен, напорист репортер, способен да рови в интернет със скоростта на светлината. Просто има нужда някой да му подаде отправна точка.
За тази цел аз проучих някои от най-известните серийни убийци в миналото. Някои от тях комуникирали с пресата, понякога дори с полицията, и това е било много преди появата на електронната поща. Но като се има предвид колко лесно може да бъде проследено всяко електронно устройство, отхвърлих тази възможност. Избрах класиката.
Оуен не беше писал писма до никого, затова се наложи да сътворя нещо поне привидно правдоподобно. След няколко опита, в които се лутах между дълго и кратко, поетично и несвързано, се спрях на едно-единствено изречение: