Когато се събуждам, все още е тъмно. Измъквам се от леглото, без да будя Петра. Тя спи по корем, заровила лице в леглото, отметнала крак и с коса, разпиляна около главата ѝ. Не мога да реша дали наистина ми харесва, или не, затова не взимам решение. Не се налага да го правя.
На нощното шкафче стоят обиците ѝ. Направени са от цветно стъкло, две спиралки в различни нюанси на синьото, които изглеждат точно като очите ѝ. След като се обличам, пъхвам обиците в джоба си. Взимам ги, за да ми напомнят повече да не правя така.
Отправям се към входната врата, без да поглеждам назад.
— Наистина ли си глух?
Казва го на глас, на гърба ми.
Чувам я, защото не съм глух.
И продължавам напред.
Преструвам се, че не я чувам, отивам право до вратата и я затварям след себе си, след това излизам от нейната сграда, продължавам надолу по улицата и свивам зад ъгъла. Едва тогава спирам, като се чудя как ли е познала. Сигурно съм се издал.
Глава 2
Не се казвам Тобайъс. Използвам това име само когато искам някой да ме запомни. В този случай — барманът. Веднага щом влязох в бара, си поръчах питие, представих се и изписах името си. Той ще ме запомни. Ще запомни, че Тобайъс е глухият мъж, който си тръгна от бара с една жена, с която току-що се беше запознал. Името целеше да впечатли него, а не Петра. Тя бездруго ще ме запомни, защото с колко глухи мъже да си е лягала?
И ако не бях допуснал грешка, щях да се превърна в странна бележка под линия в сексуалната ѝ биография. Но сега тя ще ме запомни като „фалшивия глух мъж“ или „най-вероятно фалшивия глух мъж“.
Колкото повече размишлявам над това, толкова повече се чудя дали не съм се издал на два пъти. Може би се сковах, когато ме попита дали съм глух. Възможно е, понеже така правят хората, когато чуят нещо неочаквано. И ако съм го направил, тя вероятно е забелязала. Вероятно знае, че я излъгах.
В метрото на път за вкъщи всичко е неудобно. Седалката е твърде малка, твърде ръбата, убива ме на гърба. Хората са твърде шумни, твърде миризливи, твърде досадни. Дразнещи. Но не мога да виня Петра за всичко това. Раздразнителен съм от известно време. Просто тази сутрин повече от обичайното.
Вкъщи всичко е спокойно. Съпругата ми, Милисънт, все още е в леглото. Женен съм за нея от петнайсет години и тя не ме нарича Тобайъс. Имаме две деца, Рори е на четиринайсет, а Джена е с една година по-малка.
В спалнята ни е тъмно, различавам единствено очертанията на Милисънт под завивките. Събувам обувките си и на пръсти се отправям към банята.
— Е?
Милисънт звучи напълно будна.
Извръщам се наполовина и виждам силуета ѝ, подпрян на лакът в леглото.
Отново същото. Изборът. Предоставен от Милисънт, такава рядкост.
— Не — казвам аз.
— Не?
— Не е подходяща.
Въздухът помежду ни замръзва. Разтапя се едва когато Милисънт въздъхва и отпуска глава обратно на възглавницата.
Става преди мен. Когато отивам в кухнята, Милисънт е заета с организацията на закуската, обедите за училище, деня, живота ни.
Знам, че трябва да ѝ кажа за Петра. Не за секса, не бих разказал на съпругата си за това. Но трябва да ѝ кажа, че съм допуснал грешка и Петра е подходяща за нас. Трябва да го направя, защото Петра вече представлява риск.
Вместо това не казвам нищо.
Милисънт ме поглежда, разочарованието ѝ ме връхлита като природна стихия. Очите ѝ са зелени, зелени в многобройни нюанси, и приличат на камуфлаж.
Напълно различни от тези на Петра. Милисънт и Петра нямат нищо общо помежду си, с изключение на факта, че и двете са спали с мен. Или с някаква версия на мен.
Децата трополят надолу по стълбите, вече си крещят, препират се кой какво е казал за еди-какво си вчера.
Облечени са, готови за училище, точно както аз съм облечен за работа с белия си екип за тенис. Аз не съм и никога не съм бил счетоводител.
Докато децата ми са на училище, а съпругата ми продава къщи, аз съм навън, на корта, на слънце, и уча хората да играят тенис. Повечето ми клиенти са на средна възраст, с отпуснати тела, и разполагат с твърде много време и пари. Понякога ме наемат родители, които вярват, че детето им е чудо на природата, шампион, бъдеща звезда. До този момент, никой от тях не се е оказвал прав.
Но преди да успея да изляза и да уча някого на каквото и да било, Милисънт ни принуждава до един да седнем заедно поне за пет минути. Нарича го закуска.
Джена завърта очи към тавана, потропва с крак, нетърпелива да ѝ върнат телефона. Телефоните са забранени на масата. Рори е по-спокоен от сестра си. Оползотворява максимално петте ни минути, като изяжда колкото може повече, след което напъхва в джобовете си всичко, което не е успял да побере в устата си.