Триста седи на една маса в спортния бар и гледа новините на един от големите екрани. Точно като съпруга си, и тя е прехвърлила четиресетте и не би могла да мине за по-млада. Краищата на косата ѝ са твърде руси, очите ѝ са очертани с черно и има плътен, смущаващо естествен тен. Седи сама и пие червено вино в един часа следобед. Бутилката е на масата.
Поздравявам я и питам дали може да седна. Тя кимва, все така вперила поглед в екрана. В рекламната пауза тя поглежда към мен.
— Спомняш ли си?
— Да.
— И аз.
— Нямах представа, че си оттук.
— Заминах. След него.
Тя посочва телевизора.
— Познавах го.
— Познаваше Оуен Оливър?
— Излизах с него.
Долната ми челюст увисва. Без преувеличение.
— Как така…
— Първо си пийни от това.
Триста побутва бутилката към мен.
— Ще ти трябва.
Триста има право. Виното притъпява ужаса от историята, която ми разказва.
Запознала се с Оливър Оуен, когато бил на трийсет и няколко. Тя била с десет години по-млада, имала диплома по история на изкуството и работела в някаква агенция за събиране на дългове. Така се запознали. Оуен работел в счетоводния отдел на болница „Сейнт Мери Мемориъл“. Когато имало неплатени сметки, били прехвърляни на агенцията за събиране на плащания, в която работела Триста.
— Беше долна работа — каза тя. Гласът ѝ звучеше завалено от виното. — Звънях по телефона на болни хора и настоявах да ми дадат пари. Това бях аз. Долен човек. По цял ден се чувствах като един долен човек, който върши долни неща.
Оуен ѝ казал, че не е такава. Първо разговаряли за някаква Лиан, която дължала на болницата десет хиляди долара. След като позвънила на Лиан седемнайсет пъти, Триста била твърдо убедена, че номерът бил грешен. По телефона всеки път отговарял някакъв мъж, който звучал на деветдесет години и очевидно бил болен от деменция. Лиан била двайсет и осемгодишна жена, която живеела сама. Триста позвънила в счетоводния отдел на болница „Сейнт Мери“, за да провери дали телефонният номер е верен. Не било редно да се свързва директно с болницата, но въпреки това го направила. Попаднала на Оуен.
— Разбира се, че ми бяха дали верния номер. Оуен ми каза, че Лиан е актриса.
Триста въздъхна дълбоко.
— Така се засрамих, че дори не го попитах откъде знаеше това.
Поговорили си. Тя харесала гласа му, той харесал смеха ѝ и се съгласили да се срещнат. Триста и Оуен излизали в продължение на шест месеца.
— И двамата обичахме да ядем и да пием, и предпочитахме да гледаме спорт, отколкото да го практикуваме. С изключение на секса. Правехме много секс. Хубав, но не страхотен. Не умопомрачителен. Но… — Триста вдигна пръст и го размаха. — Той приготвяше умопомрачителни канелени рулца. При това без никаква заготовка. Замесваше и разточваше тестото, намазваше го с разтопено масло и след това добавяше една смес от канела и захар… — гласът на Триста заглъхна и за миг тя впери поглед в нищото. Завърна се към разговора бавно. — Както и да е. Канелените ролца бяха хубави. Канелените рулца нямаха никакви недостатъци. Всъщност Оуен също нямаше никакви недостатъци. Освен факта, че беше счетоводен служител в болница.
Триста свежда очи към масата и се усмихва. Не истинска усмивка, а изпълнена с омраза и насочена към нея самата. Тя вдига глава и ме поглежда право в очите.
— Разделих се с него, защото никога нямаше да се омъжа за трийсет и три годишен счетоводен служител в болница. Само през трупа ми. И ако това ме прави сноб — така да бъде.
Тя вдигна ръце във въздуха, на колене пред всички хули, с които искаше да я засипе светът.
Не казах нищо. Вдигнах чашата си, чукнах нейната и отпихме.
Триста говори за Оуен Оливър Райли в продължение на почти два часа.
Той обичал да гледа спорт. Един от любимите му спортове бил хокей, въпреки че най-близкият професионален отбор се намира на стотици километри от града. Винаги носел дънки. Винаги, освен ако не бил под душа, в леглото или в близост до басейн. Но не умеел да плува. Триста подозирала, че го е страх от водата.
Живеел в къща в северния край на града — същата част, където живеехме двамата с Милисънт, преди да се оженим. Северният район не е лош, но къщите са по-стари и запуснати от онези в югоизточната част, където се намира комплексът „Хидън Оукс“. Оуен наследил къщата, когато майка му починала, и Триста я описа като „миловидна, но почти като колиба“. За миловидната част беше права. Много къщи в северната част на града представляват малки бунгала с веранда, изкусна дърворезба и малки тавански прозорчета. Отвътре, повечето са с остарели мебели и пред разпадане. Къщата на Оуен не правела изключение.