Успяхме да избегнем разговорите за нещата, за които някога копнеехме, но вече не можеше да постигнем.
По някое време след полунощ заспахме. Не бях оставал буден толкова до късно от Бъдни вечер, когато трябваше да си легнем чак след като подредим подаръците от Дядо Коледа.
На следващата сутрин, когато излязох от палатката, видях Милисънт да стои като закована на едно място, притиснала ръка към устата си. Лагерът ни беше опустошен.
Всичко беше преобърнато, разхвърляно, отмъкнато. Храната беше извадена и разкъсана, а резервните ни дрехи — разпилени по земята наоколо.
— Някакви животни — казах аз. — Сигурно еноти.
Тя не отговори. Беше твърде ядосана, за да го направи.
Милисънт се зае да подрежда онова, което беше останало от вещите ни.
— Все още имаме малко кафе — казах аз и вдигнах едно бурканче с разтворимо кафе. — Може просто да си приготвим малко…
— Не мисля, че са били еноти.
Вперих поглед в нея, докато събираше онова, което беше останало от една раница.
— Тогава какво…
— Хора са опустошили лагера ни. Не животни.
— Защо мислиш така?
Тя посочи към мястото, на което бяхме нощували.
— Не са докоснали палатката.
— Може би просто са искали храна. Може би не ги е било грижа за…
— Или може би са били хора.
Спрях да споря. Потеглихме с тежки стъпки обратно през гората и се върнахме при колата. До ден днешен тя все още вярва, че лагерът ни беше опустошен от хора. Аз не вярвам в това и никога не съм го вярвал.
Няма значение — важното е, че тя измисли цялото пътуване с къмпинга, за да ме впечатли. Невинаги аз се опитвам да впечатля нея.
Анабел Лоусън никога не беше отсъствала от работа по болест и никога не беше закъснявала, никога не си беше взимала повече от два последователни почивни дни и никога нямаше нищо против да замести болен колега. Това означава, че си няма приятел. Всеки, който има, от време на време се обажда, че ще закъснее за работа. Също така двойките си организират истински ваканции — особено двойките без деца, каквито Анабел няма. На всичко отгоре, като идеалната черешка върху тортата, Анабел пет пъти е печелила приза „Най-добър инспектор по паркиране“ и в общинския сайт има интервю с нея.
Показвам всичко това на Милисънт, тя го преглежда внимателно и казва:
— Идеална е.
— Освен това работя върху следващото писмо до Джош, но няма да ти го покажа.
— Така ли?
— Ще бъде изненада.
Тя кимва леко.
— Имам ти доверие.
Това е най-страхотната новина, която съм чувал цяла седмица.
Започвам да следя Анабел по същия начин, както следях и останалите. Надлежна проверка.
Днес, за разнообразие, се качвам на влака — за всеки случай, да не би някой да разпознае колата ми. Невъзможно е да я следя, докато работи. Анабел използва служебно атеве, за да оглежда по улиците за изтекли автомати за паркиране и неправилно спрени автомобили. Спира и потегля на неравни интервали.
Известно време седя в някакво кафене на една оживена улица. На всеки двайсет или трийсет минути тя минава отвън, за да провери автоматите за паркиране. Докато чакам, съставям чернова на следващото писмо на Оуен Оливър. Пиша го с ясната цел да бъде толкова убедително, че да стане обществено достояние. Джош и телевизионният канал, за който работи, няма да устоят на изкушението.
Самото споменаване за завръщането на Оуен изправя всички на нокти. Местните телевизионни станции показват стари новинарски емисии, ретроспекции и информационни репортажи за жертвите. Оуен е бил на първа страница на вестника през последните няколко дни. Рори и приятелите му вече са превърнали името на Оуен в нарицателно („Само да ми паднеш, ще си мечтаеш да те беше пипнал Оуен Оливър“), а местните активистки за правата на жените лобират убийството на Линдзи да бъде обявено за престъпление от омраза.
Опитвам се да си представя доколко би ескалирала ситуацията, ако слухът се потвърди. Или дори само хората да решат, че се е потвърдил. Това е всичко, което ни трябва наистина — всичко, с което някога ще разполагаме. Вярата. Ако успея да накарам полицията да повярва в него, те ще започнат да търсят единствено Оуен.
И Милисънт ще бъде толкова впечатлена.