Глава 18
Телефонът ми звънва, докато излизам от клуба, на път да проверя какво прави Анабел. Обажда се Милисънт, за да ми каже, че дъщеря ни е болна. Никога не е имала силен стомах, още от малка, и той все още ѝ създава проблеми.
— Отново ѝ се повдига. Взех я от училище.
— Температура? — питам аз.
— Не, същото както винаги. Какъв ти е графикът?
— Мога да се прибера още сега.
Всяка мисъл за Анабел изчезва от ума ми. Обръщам колата и потеглям обратно.
Вкъщи Милисънт нервно крачи напред-назад в антрето и говори по телефона. Телевизорът в дневната е включен, Джена лежи на големия модулен диван, увита с одеяла като пашкул, облегнала глава върху многобройни възглавници. На масичката за кафе има стъклена чаша с джинджифилова газирана напитка, чиния с обикновени крекери и една голяма купа, за всеки случай.
Сядам на дивана до нея.
— Мама каза, че отново си болна.
Тя кимва.
— Аха.
— Не се преструваш?
— Не — усмихва се лекичко Джена.
Знам, че не се преструва. Джена мрази да е болна.
Като малка се разболя от пневмония и цял месец не ходи на детска градина. Не беше достатъчно болна, за да лежи в болница, но беше достатъчно болна, за да си спомня всичко. Точно както и Милисънт. Понякога се държи така, сякаш Джена отново е на пет години. Сега ми се струва малко прекалено, като се има предвид, че Джена е на тринайсет, но не споря с нея. Аз също се тревожа за Джена.
— Погледай малко с мен — казва Джена и посочва телевизора.
Събувам обувките си и си вдигам краката. Гледаме някаква телевизионна игра и крещим отговорите, преди да са ги показали.
Токчетата на Милисънт потракват по пода. Тя се приближава към нас и застава пред телевизора.
Джена спира звука.
— Как сме? Всичко наред ли е? — пита Милисънт.
Джена кимва.
— Всичко е наред.
Милисънт се обръща към мен.
— Колко още можеш да останеш?
— Цял следобед.
— Ще ти се обадя по-късно.
Милисънт се приближава до Джена, докосва челото ѝ — първо с длан, а после и с устни.
— Още няма температура. Звънни, ако имаш нужда от нещо.
Токчетата ѝ отекват надолу по коридора. Джена включва звука на телевизора едва когато входната врата се затваря. Връщаме се към телевизионната игра. В рекламната пауза Джена отново спира звука на телевизора.
— Добре ли си? — казва тя.
— Аз ли? На мен нищо ми няма, ти си болната.
— Нямам това предвид.
Знам, че няма това предвид.
— Добре съм. Просто имам много работа.
— Твърде много работа.
— Да. Твърде много работа.
Не пита нищо повече.
Милисънт се обажда два пъти — първо прекъсва едно токшоу, а след това някакъв тийнейджърски сапунен сериал. Рори се прибира към три часа и след кратко недоволство се включва в нашия телевизионен маратон.
В пет часа аз отново се превръщам в баща.
— Домашните — казвам аз.
— Аз съм болна — казва Джена.
— Рори, домашното.
— Ти чак сега ли си спомни, че ходя на училище?
— Домашното — повтарям аз. — Знаеш правилата.
Той завърта очи към тавана и се отправя към горния етаж.
Трябваше да кажа нещо по-рано. Не защото забравих, а защото не можех да си спомня последния път, в който прекарах време сам с децата си.
Милисънт се прибира четиресет и пет минути по-късно. Поздравява ни набързо и като една истинска вихрушка в кухнята приготвя вечерята още преди да преоблече дрехите, с които е била на работа. Енергията в къщата се променя, когато е тук. Във въздуха се носи нотка напрежение, защото очакванията са по-високи.
Вечеряме пилешка супа с фиде и никой не се оплаква. Винаги ядем това, когато някой е болен.
Някои от другите правила също са смекчени. Тъй като Джена е закотвена на дивана, Милисънт решава, че всички ще се храним при нея. Разполагаме се около телевизора с чинии и помощни масички. Към този момент Милисънт вече си е обула домашни панталони, а Рори твърди, че си е написал домашното. Гледаме някакъв нов комедиен сериал, който е ужасен, а след това полицейски сериал, който е средна работа, и за няколко часа всичко изглежда нормално.
След като децата си лягат да спят, двамата с Милисънт оправяме дневната. Макар да съм прекарал целия ден на дивана, се чувствам изтощен. Сядам на кухненската маса и започвам да търкам очи.
— Днес много ли пропусна? — пита Милисънт.
Има предвид истинската ми работа, която така или иначе щях да пропусна, защото бях планирал да наблюдавам Анабел.
Свивам рамене.
Тя се приближава откъм гърба ми и започва да разтрива раменете ми. Приятно е.