— Би трябвало аз да разтривам твоите рамене — казвам аз. — Ти си тази, която е била на работа цял ден.
— Да се грижиш за болно дете е по-стресиращо.
Милисънт има право, въпреки че Джена е по-скоро неразположена, а не болна.
— Джена ще се оправи — казвам аз.
— Разбира се, че ще се оправи.
Продължава да ме разтрива. След минута казва:
— Как е всичко останало?
— Изненадата ти е почти готова.
— Звучи чудесно.
— Така и ще бъде.
Милисънт спира да разтрива раменете ми.
— Това звучи като обещание.
— Може би е точно това.
Тя взема ръката ми в своята и ме повежда към спалнята.
След Робин повече не говорихме за нея. Повече не говорихме за Холи. Двамата с Милисънт се върнахме към стария си живот, към работата и децата ни. Идеята за Линдзи, за трета жена, се появи година и половина по-късно. Към онзи момент не мислех за това, не можех да си представя как започвам да търся, преследвам и убивам някоя жена. Беше просто една незначителна случка в мола.
Бяхме отишли заедно с Милисънт, само двамата. Трябваше да купим коледни подаръци за децата. Сред изкуствената украса от гирлянди с аромат на борови дръвчета и многоцветните лампички аз видях една жена. Тя мина покрай Милисънт, докато стояхме пред витрината на магазина за електроника и обсъждахме колко телевизионни игри трябва да получи Рори. Според мен две, според Милисънт — николко. Жената изникна от празничната тълпа и ме накара да я погледна веднъж, два пъти. Може би и три пъти. Причината беше косата ѝ. Косата ѝ, с цвят на печени кестени.
Милисънт щракна с пръсти пред лицето ми.
— Ехо?
— Тук съм.
— Сигурен ли си? Защото…
— Малко ми заприлича на Робин — казах аз. — Приятелката на Холи.
Милисънт се обърна и загледа как жената се изгуби в тълпата. Когато отново погледна към мен, едната ѝ вежда беше повдигната.
— Така ли мислиш?
— Да.
— Колко странно.
Странно беше. Точно като чувството, което изпитах, щом отново си припомних убийството на Робин. Всеки път, когато се замисля за случилото се, отново и отново изпитвам възхищение към съпругата си.
И започнах да ѝ го казвам.
Глава 19
Работният график на Анабел никога не се променя. От понеделник до петък, от осем до пет, тя раздава глоби за неправилно паркиране, вика паяка и слуша как разни хора ѝ крещят в лицето само защото си върши работата. Анабел винаги запазва самообладание, но се чудя как точно успява да го постигне. Наистина ли не ѝ пука, или си помага с някоя и друга субстанция? Питам се какъв ли е процентът на пристрастените сред инспекторите по паркиране.
Вечерно време, животът ѝ не е чак толкова лек. Тя е необвързана жена, която обича да излиза, но не прекалено често, и като инспектор по паркиране не изкарва много. Всяка сряда вечеря с родителите си, но с изключение на това вечерите ѝ не следват постоянен график. Ако трябваше да избера ден от седмицата, в който най-често излиза вечер, то бих казал петък.
След две седмици ще бъде петък, 13-и. Нямаше как да е по-смехотворно идеално. На петък 13-и, Анабел ще изчезне.
Най-сетне съм готов да напиша второто писмо на Оуен до Джош. То също е напечатано, както първото, но е много по-дълго.
Скъпи Джош,
Подозирам, че се съмняваш дали това наистина съм аз. Или може би ти го вярваш, но не и полицията. Не съм нито имитатор, нито самозванец. Това съм аз, същият онзи Оуен Оливър Райли, който някога живееше на „Седър Крест Драйв“ 4233, в онази стара къщичка с онзи противен мокет. Между другото, не го избрах аз. Виновен е лошият вкус на майка ми.
Чувствам се така, сякаш помежду ни липсва доверие. Напълно разбираемо, като се има предвид, че никой не ме е виждал, нито е разговарял с мен. Е, с изключение на Линдзи. Тя видя голяма част от мен. И разговаряхме много, много пъти по време на годината, през която беше моя.
Но сега съм сам, а ти не ми вярваш. Затова ще ти обещая нещо. След две седмици, ще изчезне още едно момиче. Дори ще ти кажа точната дата: петък, 13-и. Колко плоско, нали? О, да, точно така. Както и лесно за запомняне.
И, Джош, може и да не ми вярваш, но скоро ще научиш, че аз винаги спазвам обещанията си.
— Оуен
До вторник Джош ще е получил писмото, а преди да го пусна по пощата, отново го напръсквам с евтиния каубойски одеколон. Писмото първо ще бъде изследвано от полицията и кой знае колко време ще обсъждат, преди да решат да го направят обществено достояние. Или поне това за петък, 13-и.
Междувременно се завръщам към обичайното си всекидневие. През последните няколко седмици отложих твърде много уроци по тенис. Графикът ми е запълнен по цял ден, всеки ден, в допълнение към всички останали дреболии, които трябва да върша. Да водя децата на училище, да ги взимам след това, да прескачам до хранителния магазин за всичко, което ни е необходимо. Когато потъвам във всекидневните задачки, животът ми придобива нормален облик. И тревожното потръпване, което усещам постоянно, почти изчезва. Стига Милисънт да не продължаваше да ме наблюдава по този начин, да можеше да спре да ме гледа въпросително, може би щеше да изчезне напълно.