Отговорите на въпросите ѝ пристигат в четвъртък вечер.
Двамата с Милисънт сме в клуба, на празненство по случай пенсионирането на един от членовете на Управителния съвет. Вечеринките от този тип в клуба са пищни до кичозност. Храната е тежка, виното също, и всички се поздравяват взаимно колко са преуспели.
Присъстваме, защото така е редно, социализирането е част от работата и на двама ни. Дори сме си разработили система. Влизаме заедно, след което се разделяме — аз тръгвам наляво, тя надясно и така обикаляме залата, докато отново се срещнем по средата. Разменяме се, отново се разделяме и се събираме обратно на входа.
Милисънт е облечена в яркожълта вечерна рокля и с червената си коса изглежда като пламък. От моя край на помещението гледам как се разхожда между тълпата, без да изпускам от поглед жълтата ѝ рокля. Виждам как се смее, усмихва се, изглежда загрижена или очарована според случая. Когато устните ѝ помръдват, се опитвам да отгатна какво точно казва. В ръка държи чаша шампанско, но никога не отпива от нея. Никой не е забелязал това.
Тази вечер очите ѝ са по-светли, отколкото съм ги виждал отдавна — като новопоникнало листо, окъпано от слънцето. Улавят погледа ми. Милисънт вижда, че не откъсвам очи от нея.
Намигва ми.
Изпускам въздуха от гърдите си и се завръщам към собствените си социални контакти.
Семейство Престън са тук, и двамата с пълни чаши вино. Анди се потупва по корема и казва, че наистина трябва да ми се обади. Триста почти не говори, но сякаш ме поглежда твърде продължително. Спомня си разговора ни за Оуен, или поне части от него.
Кекона също е на празненството. В компанията на млад мъж — най-новия ѝ кавалер, когото дори не си прави труда да запознае с присъстващите. Вместо това обсъжда всички останали — кой изглежда добре и кой — не, кой си е правил пластични операции и кой има нужда от такива. Като една от най-заможните членове на клуба, Кекона може да говори каквото си иска и хората никога няма да я отхвърлят.
Преминавам към следващата двойка, семейство Райнхарт. Лизи и Макс съвсем наскоро се преместиха да живеят в „Хидън Оукс“, след като си купиха къща от жена ми, и аз веднага се запознах с тях. Макс обича да играе голф, а Лизи твърди, че преди е тренирала тенис. Според нея, трябва отново да започне да го прави. Съпругът ѝ се отегчава от тази тема и преминава на маркетинг, с какъвто се занимава. Макс смята, че може да бъде изключително полезен на клуба в „Хидън Оукс“, въпреки че все още никой не го е наел официално на работа.
Продължавам нататък, като преди това казвам на Лизи да ми се обади, ако отново пожелае да играе тенис. Тя обещава да го направи.
Двамата с Милисънт се срещаме на уреченото място по средата. Чашата ѝ с шампанско все още е пълна. Тя излива половината в саксията на едно растение.
— Добре ли си? — казва тя.
— Да.
— Тогава да направим още една обиколка?
— Хайде.
Повторно се разделяме, аз се отправям към другата част на залата и поздравявам всички, с които все още не съм се срещнал. Усещането е сякаш се въртя в кръг, защото точно това правя.
Новината пристига преди емисията в единайсет часа. Не знам кой пръв видя репортажа, нито кой пръв заговори за нея, но виждам как хората започват да изваждат телефоните си. Прекалено много го направиха изведнъж, при това едновременно.
Една жена до мен прошепва:
— Той е.
И така разбирам.
Някой включва телевизорите в бара. От всички страни ни гледа Джош, който се къпе в светлината на прожекторите. Тази вечер не изглежда чак толкова млад, може би заради очилата. Нови са му.
— По-рано тази седмица получих писмо. След като го обсъдихме с полицията и собственика на телевизионния канал, взехме решение, че в името на обществената безопасност не ни остава нищо друго, освен да излъчим съдържанието му в ефир.
На екрана се появява снимка на писмото. Всички проследяваме с поглед напечатаните думи, а Джош ги прочита на глас. Когато стига до изчезването на момичето на петък, 13-и, гостите на празненството ахват едновременно.