Милисънт седи срещу мен, с чаша кафе, долепена до устните ѝ — облечена е за работа с пола, копринена блуза, високи токчета и вързана на опашка червена коса. На сутрешното слънце изглежда медна. Двамата сме на една и съща възраст, но тя изглежда по-добре, винаги е било така. Тя е жената, която не би трябвало да успея да спечеля.
Дъщеря ми потупва ритмично с пръсти по ръката ми, като в такт с някоя песен, и не спира да го прави, докато не ѝ обърна внимание. Джена не прилича на майка си. Очите ѝ, косата и формата на лицето ѝ са наследство от мен и понякога това ме натъжава. Друг път — не.
— Татко, може ли днес да ме заведеш да ми купиш нови обувки? — казва тя. Усмихва се, защото знае, че ще се съглася.
— Да — казвам аз.
Милисънт ме ритва под масата.
— Тези обувки са на един месец — казва тя на Джена.
— Но вече са ми тесни.
Дори жена ми не може да обори това твърдение.
Рори пита дали може малко да поиграе на телевизионната си игра преди училище.
— Не — казва Милисънт.
Той поглежда мен. Би трябвало да кажа „не“, но не мога, не и след като казах „да“ на сестра му. Той знае това, защото Рори е умно дете. Освен това е и детето, което прилича на Милисънт.
— Отивай — казвам аз.
Той хуква.
Милисънт стоварва чашата си с кафе върху масата.
Джена взима телефона си.
Приключили сме със закуската.
Преди да станем от масата, Милисънт ми хвърля гневен поглед. Изглежда точно като моята съпруга и в същото време като напълно непознат човек.
Видях Милисънт за пръв път на едно летище. Бях на двайсет и две и се връщах от Камбоджа, където бях прекарал лятото с двама приятели. Напушвахме се всеки ден, напивахме се всяка вечер и никога не се бръснехме. Напуснах страната като едно спретнато момче от предградията и се върнах като един развлечен, брадясал мъж със силен загар и куп страхотни истории. Нито една достойна да се мери с Милисънт.
Трябваше да се прекача на летището в Лос Анджелис. Тъкмо бях преминал паспортна проверка и се бях запътил към терминала за вътрешни полети, когато я видях. Милисънт седеше в чакалнята пред един гейт сама, качила крака върху куфара си. Беше вперила поглед през прозорците, които стигаха от пода до тавана и гледаха към пистата. Червената ѝ коса беше прихваната в небрежен кок, а тя беше облечена с дънки, тениска и кецове, и аз спрях, за да я погледам, докато тя гледаше самолетите.
Имаше нещо в начина, по който беше вперила поглед през прозореца.
Когато заминавах, аз бях направил съвсем същото. Винаги бях мечтал да пътувам, да видя места като Тайланд и Камбоджа, и Виетнам, и го направих. Сега се бях върнал на позната земя, със сбъдната мечта, но все още незаменена с нова. Милисънт изглеждаше така, сякаш нейната едва сега започваше. В онзи миг аз исках да бъда част от нея.
По онова време не придадох особена важност на случката. Хрумна ми чак по-късно, докато се опитвах да обясня на нея или на някой друг защо ми се беше сторила толкова привлекателна. Но през онзи ден аз продължих да крача към следващия гейт. След като бях пътувал двайсет часа и ми предстояха още няколко, не можех да събера сили дори да я заговоря. Всичко, на което бях способен, беше да ѝ се възхищавам.
Оказа се, че ще пътуваме в един и същи самолет. Приех го като знак на съдбата.
Мястото ѝ беше до прозореца, а моето в средата на междинната редица със седалки. След малко увещания, малко флиртуване със стюардесата и след като се разделих с последните си двайсет долара, успях да се настаня до Милисънт. Когато седнах, тя не вдигна поглед.
Когато пристигна количката с напитки, вече бях съставил план. Щях да си поръчам същото като нея и след като вече бях решил колко е специална, не можех да си представя, че тя ще си поръча нещо скучно, като вода например. Щеше да бъде нещо по-необичайно, като например сок от ананас с лед, и когато си поръчам същото като нея, щяхме да преживеем миг на симетрия, симбиоза, синхрон, нямаше значение точно кое.
Като се има предвид от колко време не бях спал, този план ми звучеше съвсем правдоподобен, докато Милисънт не каза на стюардесата: „Не, благодаря“. Не искаше нищо за пиене.
Аз направих същото. Не постигнах желания ефект.
Но когато Милисънт погледна към стюардесата, зърнах очите ѝ за първи път. Напомниха ми на тучните, просторни поля, които бях виждал в Камбоджа. Далеч не бяха толкова тъмни, колкото изглеждат сега.
Тя отново впери поглед навън през прозореца. Аз отново вперих поглед в нея, докато се преструвах, че не го правя.