Казах си, че съм идиот и просто трябва да я заговоря.
Казах си, че нещо не ми е наред, защото нормалните хора не се държат по този начин заради някакво момиче, което дори не познават.
Казах си да не се държа като ненормален нахалник.
Казах си, че е твърде красива за мен.
Когато до края на полета оставаха трийсет минути, заговорих.
— Здравей.
Тя обърна глава. Погледна ме право в очите.
— Здравей.
Мисля, че това беше мигът, в който спрях да сдържам дъха си.
Изминаха години, преди да я попитам защо през цялото време гледаше през прозореца — и на летището, и в самолета. Каза, че защото никога преди не беше летяла със самолет. Единственото, за което си беше мечтала, било леко кацане.
Глава 3
Петра беше номер едно в списъка, следващата е Наоми Джордж. Тя е още едно момиче, което от известно време следя и наблюдавам, но с нея никога не съм говорил.
Вечерта отивам с колата до хотел „Ланкастър“. Наоми работи като рецепционистка в хотела — едно от онези места от стария свят, което оцелява благодарение на някогашната си слава. Сградата е огромна, а обзавеждането ѝ толкова величествено, че би било невъзможно да бъде построена в днешно време. Твърде скъпо, за да се получи както трябва, и твърде кичозно, ако не се получи.
Вратите и страничните панели на фасадата на сградата са изработени от стъкло, така че предоставят добра видимост към рецепцията. Наоми стои на работното си място, облечена в униформата на „Ланкастър“: пола и сако в синьо, и двете поръбени със златен кант, и идеално изгладена бяла риза. Тя има дълга тъмна коса, а трапчинките по носа ѝ придават вид на по-млада, отколкото е всъщност. Наоми е на двайсет и седем. Вероятно по баровете все още ѝ искат документ за самоличност, но не е толкова невинна, колкото изглежда.
Късно вечер съм я виждал да се държи твърде приятелски с не един и двама гости на хотела от мъжки пол. Всичките сами, по-възрастни и добре облечени, а тя невинаги си тръгва от хотела след края на смяната. Наоми или успява да си докарва малко допълнителни доходи, или е почитателка на амбициозните свалки за една нощ.
Извънкласните ѝ занимания са една от причините да присъства в моя списък. Друга е фактът, че родителите ѝ са загинали в катастрофа, когато е била седемнайсетгодишна. Четири месеца по-късно тя вече е била възрастен човек и оттогава насам живее сама. Знам това от социалните мрежи.
Също така знам, че любимата ѝ храна е суши, но не хапва червено месо. В гимназията тренирала волейбол и си имала приятел на име Адам. Сега, когато говори за него, използва термина Кретенът. Последният ѝ приятел, Джейсън, преди три месеца се преместил да живее в друг град и оттогава е необвързана. Наоми обмисля да си вземе домашен любимец, вероятно котка, но все още не го е направила. Има над хиляда приятели онлайн, но доколкото мога да преценя, Наоми има само двама, които биха я потърсили, ако внезапно изчезне. Най-много трима.
Все още не съм сигурен дали тя е най-подходящата. Нуждая се от още информация.
Предишната вечер открих Милисънт в банята, където стоеше пред огледалото и почистваше грима си. Беше облечена с дънки и тениска, която я обявяваше за майка на отличник в седми клас. Джена, не Рори.
— Какво не ѝ е наред? — каза тя. Милисънт не произнесе името на Петра, защото не се налагаше да го прави. Знам кого има предвид.
— Има повече роднини, отколкото си мислех — казах аз.
— Но ние я проверихме.
— Явно не достатъчно добре.
Милисънт не ме погледна в огледалото. Намаза лицето си с лосион.
— Това е втората, която отхвърляш.
— Трябва да бъде най-подходящата. Знаеш това.
Тя щракна капачката на лосиона. Аз отидох в спалнята и седнах на леглото, за да си събуя обувките. Денят беше дълъг и трябваше да приключи, но Милисънт нямаше да му позволи. Тя ме последва в стаята и се надвеси над мен.
— Сигурен ли си, че все още искаш да го направим? — каза тя.
— Да.
Бях твърде улисан в чувството си за вина от това, че бях спал с друга жена, за да демонстрирам повече ентусиазъм. Обзе ме следобед, когато видях една възрастна двойка — сигурно бяха поне на деветдесет години, и докато крачеха по улицата, се държаха за ръце. Двойки като тази не си изневеряваха. Вдигнах поглед към Милисънт и ми се прииска да можеше да направя от нас такава двойка.
Милисънт коленичи пред мен и сложи ръка на коляното ми.
— Нуждаем се от това.
Очите ѝ припламнаха, топлината на ръката ѝ плъзна по крака ми.