— Права си — казах аз. — Нуждаем се от това.
Тя се приближи още малко и ме целуна, продължително и силно.
По-малко от двайсет и четири часа по-късно аз седя пред хотел „Ланкастър“. Смяната на Наоми приключва чак в единайсет часа и не мога просто да стоя пред хотела през следващите три часа. Вместо да се прибера вкъщи, хапвам нещо и отивам в някакъв бар, макар да не съм особено голям почитател на алкохола. Просто мястото е подходящо, когато няма къде другаде да отидеш.
Този конкретен бар е наполовина пълен, предимно със самотни мъже. Не е толкова хубав, колкото онзи, в който бях с Петра. Коктейлите струват двойно по-малко и всеки, който е облечен с костюм, вече е разхлабил вратовръзката си. Дървеният под е белязан с драскотини от баровите столове, а плотът на бара е декориран с кръгли отпечатъци от чаши. Това е място за хора, които обичат да пият, поддържано от хора, които обичат да пият — едно място, на което всички са твърде замаяни, за да помнят подробности.
Поръчвам си бира и гледам някакъв бейзболен мач на един монитор и новините на друг.
Втората половина на третия ининг, два аута. Дъжд утре, може би, но може и да е слънчево. Най-вероятно второто. Тук, в Уудвю, щата Флорида, винаги е слънчево — в така наречения анклав, отделен от останалия свят. Всички се преструваме, че е така. Особено онези от нас, които живеем в тази част от него, която се нарича „Хидън Оукс“. Ние сме един анклав от анклава.
Първата част на четвъртия ининг, един аут. Още два часа до края на смяната на Наоми, когато ще мога да тръгна след нея.
А после, Линдзи.
Усмихнатото ѝ лице ме гледа от телевизионния екран.
Линдзи, със своите присвити кафяви очи и права руса коса, своя загар от разходки сред природата и големи бели зъби.
Тя изчезна безследно преди година. В продължение на седмица я споменаваха в новините, а след това — нищо. Без близки роднини, които да поддържат образа ѝ жив по телевизията, никой не обърна внимание на нейния случай. Линдзи не беше изчезнало дете, не беше беззащитна. Беше една пораснала жена и след по-малко от седем дни беше забравена.
Не и от мен. Аз още помня смеха ѝ. Беше толкова заразителен, че ме караше да се смея заедно с нея. Когато я видях отново, си припомних колко много ми беше харесвала. Далеч не харесвах толкова Петра — с нея не чувствах същата близост, както с Линдзи.
За първи път заговорих Линдзи по време на разходка в планината. Една неделна сутрин аз я проследих до една хълмиста местност, точно в края на града. Тя пое по една пътечка, аз поех по друга и час по-късно случайно се срещнахме.
Когато ме видя, Линдзи кимна и ме поздрави по начин, който не подканваше продължаване на разговора. Аз махнах с ръка и само с устни безгласно произнесох „добър ден“. Тя неволно ме изгледа особено и аз ѝ подадох телефона си, за да ѝ се представя.
Съжалявам, това сигурно изглеждаше странно! Здравей, казвам се Тобайъс и съм глух.
Видях как свали гарда.
Тя се представи, поговорихме си и седнахме да пийнем малко вода, а тя ми предложи нещо за хапване. Горски плодове за горска разходка.
Линдзи завъртя очи към небето.
— Глупава шега, нали? Не можах да устоя.
Аз съм същият.
Беше истина.
Тя ми разказа за себе си, за работата, къщата и хобитата, за които вече знаех. На нея разказах същите истории, които разказвах на всяка от тях. Когато сутрешното слънце се издигна високо в небето, решихме да довършим разходката си заедно. По-голямата част прекарахме в мълчание и това ми хареса. В живота ми почти никога няма мълчание.
Тя не прие поканата ми за обяд, но си разменихме телефонните номера. Дадох ѝ номера на телефона, който използвам, когато съм Тобайъс.
Линдзи ми изпрати съобщение веднъж, около седмица след разходката в планината. Когато го получих, се усмихнах.
Беше ми много приятно да се запознаем миналата седмица, надявам се някой път отново да излезем в планината.
Не го направихме и никога нямаше да го направим. Към този момент Милисънт вече се беше съгласила, че нашата избраница е Линдзи. Седмица по-късно тя изчезна безследно.
Година по-късно Линдзи отново е на телевизионния екран. Открили са я.
Глава 4
От бара отивам право вкъщи. Милисънт вече е там, седнала на верандата отпред. Все още е облечена като за работа и лачените ѝ обувки на висок ток са в същия цвят като кожата ѝ. Казва, че правят краката ѝ да изглеждат по-дълги, и аз съм съгласен. Винаги забелязвам, когато ги носи, дори в този момент.
След като съм работил цял ден и съм наблюдавал Наоми, затворен в колата, сега си давам сметка, че ужасно се нуждая от един душ. Когато сядам до нея, Милисънт дори не поглежда към мен. Преди да кажа нещо, тя заговаря.