— Не е проблем.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
Не знам дали това е вярно. Трябваше да се погрижим за Линдзи заедно, но не се получи точно така. И не разполагам с нищо, за да възразя.
— Не разбирам как…
— Не е проблем — повтаря тя.
— Трябва да почакаме със следващата — казвам аз. — Точно сега не бива да правим нищо.
Тя не отговаря.
— Милисънт?
— Чух те.
Искам да я попитам дали разбира, но знам, че е така. На нея просто не ѝ харесва. Не ѝ е приятно, че са открили Линдзи точно сега, когато планирахме следващата. Сякаш се е пристрастила.
Не е единствената.
Когато се запознах с Милисънт в самолета, не беше любов от пръв поглед. Не и за нея. Не прояви дори слаб интерес. След като се поздравихме, тя обърна глава и продължи да гледа през прозореца. Намирах се точно там, откъдето бях започнал. Облегнах назад глава, затворих очи и започнах да се хокам за това, че нямах повече смелост да кажа още нещо.
— Извинявай.
Рязко отворих очи.
Тя ме гледаше с огромните си зелени очи и сбърчено чело.
— Добре ли си? — каза тя.
Кимнах.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Не разбирам защо ме…
— Защото си блъскаш главата ето в това.
Тя посочи облегалката за глава.
— Цялата седалка се тресе.
Не си бях дал сметка, че го правя. Мислех си, че мисленото хокане е точно такова; мислено.
— Съжалявам.
— Значи, си добре?
Идвам на себе си, колкото да си дам сметка, че момичето, което бях зяпал втренчено, сега говореше на мен. Дори изглеждаше загрижена.
Усмихнах се.
— Добре съм, наистина. Просто…
— … се самоизмъчваш. И аз го правя.
— За какво?
Тя сви рамене.
— За много неща.
Изпитах неистов копнеж да науча за всичко, което караше това момиче да си удря главата в стената, но колесникът на самолета току-що се беше спуснал и нямахме време за това.
— Кажи ми едно — казах аз.
Тя обмисли въпроса ми, като дори допря показалец до устните си. Сдържах поредната си усмивка не просто защото изглеждаше сладка, но и защото бях привлякъл вниманието ѝ.
След като самолетът кацна, тя отговори.
— Нещастниците — каза тя. — Нещастниците в самолета, които се опитват да ме свалят, докато аз не искам нищо друго, освен да ме оставят на мира.
Без да се замисля, без дори да си дам сметка, че говореше за мен, казах:
— Мога да те защитя от тях.
Тя ме погледна право в очите, поразена. Когато осъзна, че говорех сериозно, прихна да се смее.
Когато аз си дадох сметка защо се смееше тя, направих същото.
Когато закрачихме по топлата връзка към летището, вече не просто се бяхме запознали, но бяхме разменили и телефонните си номера.
Преди да си тръгне, тя каза:
— Как?
— Какво как?
— Как би ме защитил от всички онези нещастници в самолетите?
— Ще ги накарам да седнат в средната редица, няма да им давам да се облягат на подлакътниците и ще ги порежа между пръстите с брошурата за аварийно кацане.
Тя отново се засмя, по-дълго и силно отпреди. Все още не ми е омръзнало да слушам смеха ѝ.
Онзи разговор се превърна в част от нашата обща история. На първата Коледа, която прекарахме заедно, ѝ подарих един огромен кашон, достатъчно голям да побере гигантски телевизор, целият опакован и с голяма панделка. Вътре имаше само една брошура за аварийно кацане.
Оттогава насам всяка Коледа се опитвахме да измислим възможно най-интересната интерпретация на нашата шега. Веднъж ѝ подарих спасителна жилетка от онези, които стоят под седалките. Друг път тя смени украсата на коледната елха, като я окичи със самолетни кислородни маски.
Всеки път, щом се кача на самолет и видя брошурата за аварийни ситуации, все още се усмихвам.
Странното е, че ако трябваше да назова един момент — конкретния момент, който даде началото на всичко и ни доведе там, където сме сега — би трябвало да кажа, че причината беше едно порязване с хартия.
Случи се, когато Рори беше на осем години. Имаше си приятели, но не твърде много — гравитираше някъде около средата на скалата по популярност сред съучениците си — затова беше изненадващо, когато едно момче на име Хънтър поряза Рори с лист хартия. Нарочно. Беше го порязал в сгъвката между палеца и показалеца на дясната ръка. Толкова болезнено, че Рори беше започнал да пищи.
Рори каза, че двамата с Хънтър се карали кой супергерой бил най-силният, после Хънтър се ядосал и го порязал. Хънтър отричаше: според него Рори се опитал да го нападне и това било просто някаква странна форма на самоотбрана.