Мотелът представлява дълга едноетажна постройка с долепени стаи и от двете страни. Стая номер 18 се намира откъм гърба, на ъгъла, и не се вижда от пътя. Докато гледам репортажа за мотела по телевизията, заснет от хеликоптер, се опитвам да си представя как Милисънт отива с колата обратно до „Мунлайт“ и паркира, излиза от колата и отваря багажника.
Как влачи Линдзи по земята.
Чудя се дали е достатъчно силна, за да го направи. От всичкото онова спортуване на открито Линдзи имаше доста добра мускулатура. Може би Милисънт е използвала нещо, за да транспортира Линдзи. Някаква количка може би, нещо с колелца. Достатъчно умна е, за да се сети за това.
Репортерът е млад и надъхан, изговаря всяка дума, сякаш е от изключителна важност. Казва ми, че Линдзи е била увита в найлон, напъхана в гардероба и покрита с одеяло. Тийнейджърите открили тялото ѝ, защото се напили и решили да поиграят на криеница. Не знам колко дълго е била в гардероба, но репортерът все пак казва, че тялото на Линдзи първоначално е било идентифицирано по зъбния ѝ картон. Очаква се да излязат резултатите от ДНК анализа. От полицията не могат да използват пръстовите отпечатъци на Линдзи, защото са били изтъркани с пила.
Опитвам да не си представям как Милисънт прави това или дори че изобщо го е направила, но то се превръща в единственото, което успявам да си представя.
Картините в ума ми не си отиват. Застинали образи на усмихнатото лице на Линдзи, на нейните бели зъби. На моята съпруга, която търка с пила върховете на пръстите на Линдзи. Завлича тялото на Линдзи в мотела и я набутва в гардероба. Стрелкат се пред погледа ми през целия ден, през цялата вечер и докато се опитвам да заспя.
Милисънт, от друга страна, изглежда нормално. Изглежда по същия начин, когато се прибира от работа и приготвя салата, после почиства грима от лицето си и след това работи на компютъра си, преди да заспи. И да е чула новините, не ѝ личи. На няколко пъти понечвам да я попитам защо и как Линдзи се е озовала в онзи мотел.
Не го правя. Защото не мога да мисля за нищо друго освен за това, защо изобщо се налага да питам. Защо тя не ми е казала. На следващия следобед ми се обажда по телефона и въпросът е на върха на езика ми. Също така започвам да се чудя дали има още нещо, което не знам.
— Нали помниш — казва тя, — че тази вечер сме канени на вечеря в семейство Престън?
— Помня.
Не помня. Тя знае това и ми казва името на ресторанта, без да я питам.
— Седем часа — казва тя.
— Ще се видим там.
Семейство Престън купиха къщата си от Милисънт. Клиентите ѝ често се превръщат в наши приятели или поне компания за вечеря, защото водят нови клиенти. Анди Престън е поне с десет години по-възрастен от мен и е заформил леко коремче. На няколко пъти е споменавал, че иска да се възползва от треньорските ми услуги по тенис, но все още не се е престрашил. Работи в софтуерна компания, а съпругата му, Триста, е управител на галерия. Заедно печелят повече пари, отколкото ние.
Милисънт знае какви са доходите на нейните клиенти и в повечето случаи са по-големи от нашите. Трябва да си призная, че това е по-голям проблем за мен, отколкото за нея. Милисънт го отдава на факта, че тя е основният източник на доходи в нашето домакинство, но това не е вярно. Невинаги е изкарвала повече пари от мен. Случи се едва след като пазарът на недвижими имоти се възстанови.
Вечерята е в някакъв изискан ресторант, където всички ядат салата, пиле или сьомга и пият червено вино. Анди и Триста изпиват по-голямата част от бутилката. Милисънт никога не е проявявала интерес към алкохола, а аз гравитирам някъде по средата. С повечето неща съм така.
— Завиждам ти — казва Триста. — Така ми се иска да прекарвам целия ден навън и да ми плащат за това.
Анди започва да се смее. Бузите му са алени.
— Но ти работиш в галерия. На практика е същото.
— Да прекарваш целия ден навън и да работиш през целия ден навън са две съвсем различни неща — казвам аз. — С огромно удоволствие бих си лежал по цял ден на плажа, без да правя нищо.
Триста сбърчва чипото си носле.
— Според мен, това би било доста скучно, само да си лежиш. Бих предпочела да върша нещо.
Искам да ѝ кажа, че ако си представя как да вършиш нещо означава да бъдеш треньор по тенис, греши. Докато съм на работа, чистият въздух и откритото небе са последното, за което си мисля. Посвещавам по-голямата част от времето си да преподавам тенис на хора, които биха предпочели да си ровят в телефона, да гледат телевизия, да пиянстват или да ядат. Не ми е необходим дори един пръст, за да покажа броя на хората, които наистина искат да играят тенис, какво остава да спортуват.