— Не точно.
Изпива на няколко големи глътки останалата част от бирата си и прави знак да донесат още две.
— Едно време играех в един отбор, казваше се „Мародерите“. Не ставахме за нищо, но хората се страхуваха от нас. Беше страхотно.
Преди да отговоря, телефонът му издава вибриращ звук. Той го поглежда и завърта очи към тавана.
— Виждаш ли, ето за това говоря. Получавам информация от източник, която чувам за втори път, но не мога да я използвам по никакъв начин. ПЛУ, така пише. Поверително, за Лична Употреба.
Той въздиша, дълбоко и шумно.
— Най-ужасната абревиатура на всички времена.
— Доста тъпо.
— Не думай.
Чакам. Гледам в телевизора, без да казвам нито дума, като се надявам, че излъчвам пълна незаинтересованост. Защото колкото по-малко ме е грижа, толкова по-голяма е вероятността той да ми каже.
Нужно е само да изпие половината от новата си бира.
— Добре, просто трябва да кажа на някого — започва той. — Но ако ти кажеш на някого, ще отрека, че съм ти го показал. Поне докато не го съобщят официално.
— Мислиш ли, че ще го направят?
— Нямат друг избор.
Джош побутва телефона си към мен. Съобщението е на екрана, изпратено от някого на име „Д.“. Донякъде се чувствам така, както когато съм Тобайъс.
Докато не прочитам следното:
ПЛУ: Под църквата има заровени трупове.
Глава 58
Мислех, че съобщението ще бъде във връзка с предполагаемото съобщение на стената, но вместо това в него се говори за някакви трупове.
— И какво от това? — казвам аз.
— И какво от това? — повтаря Джош.
— Тази църква е поне на сто години. Под нея сигурно е заровено цяло гробище хора.
— Сигурен съм, че е така. Но той не говори за това.
Джош се навежда към мен и леко снишава глас:
— Ходил ли си там?
Едва не отговарям с „да“, но след това си спомням, че не съм някакъв ненормалник на тема престъпления.
— Не.
— Опънали са голяма тента, но се намира зад едни дървета. Там отнасят труповете.
— Постоянно го повтаряш. Какви трупове?
— Труповете в подземието не са отпреди сто години — казва той. — Това са жени, убити наскоро.
— Не.
— Да. А не мога да го кажа в ефир.
Джош продължава да говори нещо, оплаква се отново и отново от Клеър и източниците си. Аз вече не го слушам.
Наоми и Линдзи вече бяха открити, значи, остават Холи и Робин. Холи беше убита по средата на нищото, в гората, и я заровихме там.
Робин беше убита в нашата кухня. Колата и тялото ѝ са на дъното на едно близко езеро.
Прекъсвам Джош.
— Знаеш ли кога ще бъде официално обявена тази информация?
— Не се съмнявам, че ще е скоро. Не могат да крият труповете до безкрай.
Той продължава да говори, но аз мисля единствено за Клеър Морис. Ще ѝ отнеме точно една минута да се появи на прага на къщата ни и да започне да задава въпроси за Холи, сестрата на Милисънт.
И защо никой не я е обявил за изчезнала.
Защото мислехме, че просто е заминала да живее другаде.
Защото не ни беше грижа.
Защото като малка е измъчвала съпругата ми.
Защото беше луда.
Пиша съобщение на Милисънт.
Трябва да си направим среща.
Тя ми отказва.
Никаква среща. В болницата съм.
Прочитам го три пъти, после хвърлям няколко банкноти на бара и излизам от бар и грил „Фърст Стрийт“, без да кажа нито дума повече на Джош. Или може би казвам, че трябва да тръгвам. Не съм сигурен.
Милисънт ми се обажда по телефона, докато аз опитвам да се обадя на нея. Говори бързо, а аз съм пил, затова успявам да чуя само най-важното.
Рори. Спешно отделение. Паднал от прозореца.
Не си правя труда да се занимавам с колата, защото съм достатъчно близо, за да тичам. Пристигам и откривам Милисънт да крачи нервно напред-назад в коридора.
Веднага щом я виждам, разбирам, че Рори е добре. Или ще се оправи.
Милисънт е стиснала юмруци и устни и сякаш усещам от нея да струи електричество. Ако Рори беше сериозно ранен, тя щеше да бъде разтревожена, разплакана или и двете. Но тя не е. Тя кипи от гняв.
Грабва ме и ме прегръща, бързо и бурно, после се отдръпва назад, за да подуши дъха ми.
— Бира — казвам аз. — Какво е станало?
— Синът ни се измъкнал от вкъщи, за да се види с приятелката си. Паднал, докато се катерел до прозореца ѝ.
— Но е добре?
— Да. Мислехме, че китката му е счупена, но просто е лошо навехната.
— Защо не ме повика по-рано? — питам аз.
— Направих го. Написах ти съобщение.