Идва и първото нелегално събрание, на което Вела става член на РМС. Костадинка Вучкова, секретар на РМС в гимназията, завежда Вела и Йорданка Ямакова в непозната квартира. Най-напред слушат доклад от Рад Каменски за „Държавата и революцията”, а после приемат задачи. Когато си излизат, Вела прегръща Йорданка и с вълнение й прошепва: „Брат, вече сме организирани ремсисти.”
Радостта й е голяма. В тези месеци тя прилича на човек, който е намерил отдавна търсено съкровище. Такава я помнят нейните другарки. Вела не бе намерила съкровище, открила бе смисъла на своя живот, идеала си.
Пътят е избран — организирана борба за освобождение на работническата класа и целия трудов народ. Тя приема тази борба като съдба, на която цяла принадлежи.
Но да се бориш, трябва много да знаеш. Вела се хвърля да чете още по-жадно марксическа, научна и художествена литература. Книгите просветляват ума й, разкриват пред нея тайните лостове на капиталистическата експлоатация, възникване и история на революциите, на народните борби.
Книги като „Майка” на Максим Горки, „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски, „Разораната целина” на Михаил Шолохов тя приемаше като откровение, като въплъщение на своята мечта за борба и подвиг.
РМС все повече я въвлича в своя живот. Зареждат се нелегални срещи и събрания, четене на забранени материали. Следват акции за събиране храна за интернирани и нелегални другари, писане на позиви.
В неделни дни Вела често си идваше у дома. Това бяха дни на радост за нея. Водехме разговори и спорове по нови въпроси и проблеми. В тях се чувстваше идейното и културното съзряване на Вела. В Пазарджик сякаш тя бе намерила себе си.
Учебният срок свършва и Вела бърза за Каменица. Двата километра от гара Лъджене до дома сякаш изминава на един дъх. Носят я крилете на радостта за отлично завършения срок и за намерената голяма цел. Нетърпеливо побутва пътната врата. Вратата е заключена. Почуква. Ослушва се нетърпеливо и не чака повече. Пъргаво се покатерва по високата ограда и скача леко в двора.
Отдалеч, бързешком към нея приближава майка ни.
– Божичко, Величке, как можа да се покатериш и скочиш през тая висока ограда? Ако те видят, какво ще кажат хората. Ами ако паднеш и се нараниш!
– Не е страшно, мамо — усмихва се Вела. — Хубаво е човек да не се плаши от нищо, най-малко от такава дървена ограда като нашата.
Мама и тате се радваха на нейното завръщане и най-много се радваха на хубавите й бележки.
Майчиното сърце се радва от оживеното лице, от бодрата и смела походка на Вела. И в същото време се свива от неясна тревога.
„Тодоре — обръща се мама към брат ни. — Откак е в Пазарджик, с Вела става нещо, не можеш да я познаеш. От училище иде с някаква чудновата сила. Дошла, почукала, хич и не почакала и хоп, направо през оградата в двора. Ти постоянно говориш с нея. Пък и често минаваш през Пазарджик. Наблюдавай я, помагай й...”
Брат ми беше вече завършил висшето си образование. Вела се радваше и му честитеше. Говориха надълго за перспективите, за бъдещето. По това време брат ми получи повиквателно за отбиване на редовна военна служба в школата за запасни офицери в София, Но само след няколко дни донесоха нова повиквателна за втора трудова дружина, санитар на рота в Пловдив. Това предизвика оживени коментари в къщи.
– Виждаш ли — казваше баща ни. — Уж си с образование, но държавата ти няма доверие.
– Случаят с повиквателната — намеси се Вела — е още един атестат за бачо, тате. Това, че властта не му вярва, е добре. Другото пък, че хората го обичат и уважават, е още по-добре.
Отношенията на Вела с брат ни не прекъснаха и след влизането на бачо в казармата. Кореспонденцията им беше още по-редовна и оживена. Неведнъж тя ходи на свиждане в Пловдив с брат ни.
През тази първа ваканция Вела малко се застояваше в къщи. Заедно с другите каменски ученици от пазарджишките гимназии тя все по-често търсеше дружбата на Георги Шулев, Крум Гинчев, Марийка Или нова, Йорданка Синапова. Свърза се и със секретаря на Районния комитет на РМС — Никола Симеонов от Чепино, — за да се включи в активна организаторска дейност. Работническият младежки съюз беше навсякъде — и в Пазарджик, и тук, в чепинските села, и тя не можеше да живее нито ден без любимата организация.
В тези дни Вела не забравя и своите съученици в Пещерската гимназия. Интересуваше се как се учат, как са с успеха, какви са политическите им убеждения. Вела винаги намираше позиви и други материали, които чрез Димитър Джумалиев и Сотир Чолаков се пренасяха и разпространяваха в Пещерската гимназия.
Ваканцията свърши и Вела тръгна към Пазарджик с такъв възторжен устрем, с какъвто беше се върнала в Каменица.
Сърдечно сбогуване с каменските другари в градинката. „Довиждане, братлета.” Крепкото Велино ръкостискане означаваше „Действайте, аз също действам. С мислите и делата си ще бъдем пак заедно.”
Тръгна сама в три часа през нощта. Гарата беше на два километра. Навън бушуваше снежна виелица. Отказа се от изпращачи. „Трябва да се калявам, тепърва ни предстоят трудности и изпитания”, бяха думите й, преди да потъне във виелицата.
С мисъл и действие
Новата 1939 г. дойде тревожна, напрегната. Настъпиха тревожни времена. Хитлерофашизмът покриваше с мрак Европа. Започна и войната на белофините срещу Съветския съюз. Пожарът се разгаряше.
Въпросите на войната все повече вълнуваха хората, особено младежите. Тази тема се пренесе и у нас. Брат ни си беше дошъл в домашен отпуск. Разговорите се въртяха най-много около Финландско-Съветската война.
„Както и да е, войната си е война” — със загриженост говореше Вела. — „И тя се води. Там се пролива кръв. В нея загиват немалко съветски младежи. Жалко! Знаете ли, да имах възможност, бих отишла като доброволец в тая война срещу белофините.”
Ние с брат ми я гледахме с недоумение. Може би това е само някакво младежко увлечение, си мислехме ние. Но съвсем не: строгият напрегнат израз на очите й говореше за друго, за една категорична решителност.
„Няма защо да бързаш — добави брат ни. — Войната сега започва. Не ще закъснее да ни намери и тук.”
РМС в двете пазарджишки гимназии при създалата се обстановка се подготвяше за наближаващите събития. Ремсовата организация още повече активизира дейността си.
В този кипеж Вела е винаги там, където е нужно да се даде политически отпор на легионери и фашизирани елементи, да се подготви акция, да се организират нелегални сбирки и събрания. И всичко това — съчетано с висока отговорност за усвояване на учебния материал, на знания. Учебната подготовка, натрупването на знания за нея също така бяха част от борбата.
С какъв пламък говореше тя за оная наука, в която носители на прогресивни идеи са велики и мъжествени хора, изпили отровата, срещнали меча, горели на кладата, но оставили на поколенията силата и дръзновението на своя научен подвиг. Тя се възхищаваше от Коперник, Галилей, Джордано Бруно, от всички герои и мъченици на науката, в чиито образи научната прозорливост, идейната сила и личното мъжество се сливат в едно светло единство.
Вела възприемаше критично преподаваните в гимназията знания. Далеч не я задоволяваха схоластичните и често пъти реакционни обяснения и лъженаучни теории за природните явления и общественото развитие, които втълпяваха на учениците тогавашните програми и учебни методики.
За да умъртвят братските ни чувства към руския народ и Съветската страна, трябваше да бъде забравено славянското ни родство. Затова жълтата преса все по-често започна да ни нарича „Прусаци на Балканите” и „Японци в Близкия изток”. В култ се издигаше примерът на японските „живи торпили”.