Литературните разбори в учебника премълчаваха социалните мотиви в поезията на Ботев, на Яворов, а в програмата нямаше място за Максим Горки, за Христо Смирненски.
Всичко това още повече амбицираше Вела да чете, да търси, да спори с книгите и с учителите. „Разказваха ми за Вела, пише Люба Войводова, учителка по литература в мъжката гимназия, за споровете й в часовете по литература и история, за организирания от нея отпор срещу ненаучни положения. Затова не ме учуди фактът, че един ден тя се озова при мен в къщи. Поиска да поговорим за Ботев. Даде ми да прегледам и писмената й работа. Направи ми впечатление, че тя търсеше да постигне единство в многостранния образ на поета, да свърже политическата му дейност с художествените образи от вдъхновените му песни.
Когато си отиде, в съзнанието ми остана срещата с един необикновен човек.”
По това време живеехме с Вела заедно. Аз бях ученичка в шести клас. Случваше се Вела да чете по цели нощи. Искаше всичко да разбере не само за себе си, но да обясни и на другите — да обясни на съмишлениците, да опровергае противниците. „Колко жалко, оплакваше се тя, че прогресивните книги са така недостатъчни и толкова трудно се намират.” „Ех, братле, споделяше с приятелката си Спаска Манева, за нищо не мечтая така, както за една голяма библиотека, в която да има всичко; поезия и проза, научна и философска литература.”
Дружбата на Вела със Спаска беше сърдечна, богата с мечти, с впечатления и възторзи от любими книги, от срещнати хора, с вълнения за минали и днешни събития.
Те всяка вечер се изпращаха за кой ли път — най напред Вела изпраща Спаска, после обратното. И отново в същия ред. Но защо ли улицата е толкова къса и вечерните часове толкова кратки, когато имаха още толкова неща да си кажат!
Но и от оскъдните книги Вела винаги успяваше да извлече силни аргументи, с които се сражаваше в така обичайните по онова време идейни спорове и дискусии. Намереше ли това, което търси, тя възкликваше: „Ето такава наука ни е нужна, която не скрива истината за света и живота, не служи на интересите на богатите и на продажните държавници.”
Наученото тя бързаше да провери, да сподели в разговори с Владо Танов, Костадинка Вучкова, Методи Хаджийски, Спас Томов.
За тези срещи Владо Танов си спомня: „Завързахме разговор. Темите идваха една след друга. Вела с лекота говореше по въпросите на литературата, философията, на политиката и икономическото положение на страната. Правеше ми силно впечатление.”
За тази цел Вела четеше много. Често посещаваше библиотеката на читалище „Виделина”.
„Спомням си първото й посещение — пише Иван Сестримски, тогава библиотекар на читалището. — Един следобед вратата на библиотеката се отвори и влезе малко плахо и смутено усмихната непозната ученичка. Зад стъклата на очилата й светеха чисти и ласкави очи.
– Знаете ли, искам да прегледам едно списание. Но не зная дали го получавате...
– Кое точно?
– Философски преглед.
– Получаваме го. Ето там на лавицата, подвързаните томове... Вие търсите книжка четвърта на осмата годишнина... Не е заета, тук е.
– Но как... защо?
– Искате да прочетете статията на Димитър Михалчев „Върху стила на живота в Съветска Русия”, нали?
Посетителката се засмя сърдечно, дружелюбно.
– Но как познахте?
Разбира се, започна шеговит разговор по това, как библиотекарят трябва да се досеща за интересите, вкусовете и идейните предпочитания на читателя, дори когато той идва за първи път в библиотеката. Всъщност работата беше много проста — сп. „Философски преглед” се търсеше главно за тази статия и за още две-три полемични статии на Димитър Михалчев, които тогава изиграха положителна роля и бяха твърде популярни сред интелигенцията и учащите се. От този момент започна запознанството ми с Вела Пеева.
Винаги, когато по-късно се срещахме в Пазарджик и в София, където тя отиде да следва, Вела започваше разговора ни със своята подкупваща сърдечна усмивка и с неизменния въпрос: „Ей, брат, как така позна?” Трябва да се каже, че обръщението „брат” беше характерно за речника на Вела Пеева. Мисля, също така, че то изразяваше една от хубавите черти от характера й, на нейната душевност.
Как страстно се стремяхме тогава към забранения плод на прогресивната наука, защото тя утвърждаваше с желязната обективна логика на своите закони комунистическото ни верую, беше реална основа на мечтите ни, оръжие в нашата борба. Стремежът ни към нея ни събираше на тайни събрания. Квартирите се меняха, числото на жадните растеше. Често на нелегални събрания четяхме стихове на Димитър Методиев, боен другар на Вела от незабравимите ремсови, а по-късно бонсови години. В негово лице тя съзираше едно свежо поетическо дарование, родено в борбата, едно бойко перо на РМС и партията. Възторгът от стиховете на Миташа, както тогава го наричахме, беше искрен. Като ремсов отговорник на 3те осми класа и член на гимназиалното ремсово ръководство Вела беше неуморен организатор и много често докладчик на такива тайни събирания.
Първият реферат, който изнесе, беше за религията. С развълнуван, полемичен тон тя доказваше верността на популярната тогава всред ученическите среди Марксова мисъл: „Религията е опиум за народите”. „Религиозният мироглед е особено вреден, защото обрича на застой и човешката мисъл, и човешкото общество. Ние с религията ще бъдем във вечен двубой” — завършваше тя.
На друго ремсово събрание в квартирата на Методи Хаджийски и Иван Пашов изнася доклад Йорданка Ципоркова за дружбата между младежите и девойките. Поруменяла, Вела взема думата, за да изкаже своето становище, което се отличава със зрелост, изисканост и голяма култура. „Красивите чувства — казва тя — трябва да преминат през здравия разум, за да няма разочарования и страдания.”
През пролетта на 1941 г. й беше попаднала книгата на проф. Асен Златаров „В служба на културата”. Неговите мисли за науката, за прогреса, за въздържанието я завладяха. Възхищаваше се от богатата ерудиция на големия учен, от неговата човешка обаятелност.
В една от класните стаи, препълнена с ученички, тя изнася реферат, посветен на въздържанието и прогреса.
„Знаехме всички — си спомня за този случай Донка Манева, — че тя е отлична ученичка, с всестранни културни интереси и активен деятел на РМС. И наистина рефератът, който чухме, беше така интересен, задълбочен и смислен, че всички слушахме в захлас. Вела ни грабна без излишни жестове, със солидната аргументация на темата и с кристално чистия поглед на своите сиви очи, в които се оглеждаше една прекрасна младежка душа, една страстна идейност, на която тя, девойката на 19 години, бе подчинила и воля, и разум, и сили. Каква убеденост лъхаше от всяка нейна дума! Говореше тихо, а гласът й звучеше тъй, сякаш даваше клетва.”
Помня с каква любов и старание тя подготви доклад за жената в Съветския съюз. Трябваше да въоръжи ремсистите срещу клеветите за съветската жена, разпространявани от легионерките в девическата гимназия. От нейните уста за първи път чухме името на Паша Ангелина — знатната трактористка, герой на социалистическия труд.
Колкото повече укрепваше идейно и се каляваше в ремсовата дейност, толкова повече тя ненавиждаше фашизираните порядки в училищния живот.
Учебните занятия трябваше да започват с „Отче наш” и химна на царя.
Но нововъведението се посрещна с отпор. Вела не се помиряваше с това издевателство над младото поколение.
„Не бива — говореше тя — ние, младежта на трудовия народ, да се молим за светли дни на кобурга Борис, който готви на България най-черната нощ. Не! Друга молитва е нужна нам — Ботевата молитва, Ботевият бог на разума.”
И затова, когато вечер на остров Свобода — красива местност сред река Марица — млади гласове подхващаха: