По това време беше нашумял спорът между професорите Михалчев и Кинкел.
Вела не пропускаше лекциите на Михалчев. За една негова сказка си спомня Цветан Гиздов.
„Аудиторията беше препълнена. Тя имаше елипсовидна форма. Когато вдигнах поглед към другия край, видях Вела, хванала се за дръжката на един прозорец, тя просто висеше, с усилие пазейки равновесие. Така разперена над студентското множество, тя обгръщаше обстановката с жив поглед, с някаква особена съсредоточеност и тържество. Професорът започна. Това не беше обикновена сказка, а сражение срещу идеологическото мракобесие. Вела цяла се бе превърнала в слух и внимание. Този миг запомних завинаги. Всяко връщане към него извиква в паметта ми образа на оратора и образа на момичето с очилата, уловило се за перилата на прозореца, устремено, сякаш се готви да полети.”
От началото на 1942 г. брат ни също дойде да живее в София. Заживяхме тримата в една стая. Той се подготвяше за конкурсен изпит, щеше да кандидатства за служител в Българската народна банка.
— Защо стигнах до тук — обясняваше ни той. — Потърсих работа, но кметът все ми пречи. Дават характеристика, че съм неблагонадежден. Цялото ни семейство било неблагонадеждно. А вие двете сте били върли комунистки. И братовчедките ни — също. Сега реших да си опитам късмета в банката.
Брат ми издържа конкурса с отличен и бе класиран на първо място. Предлагаха му да си избере работа където пожелае.
— Какво да правя? — съветваше се той с нас.
— Щом може, остани в София — държеше Вела — пък после ще видим.
Така брат ми стана стажант-книговодител в банката. Това в значителна степен облекчи материалното ни положение. Той получаваше заплата, макар и малка, но това подпомагаше семейството.
С първата си заплата брат ми купи часовник на Вела. Хубав, швейцарски, ръчен. Тя го прие с радост, като голям подарък.
— Нямаш представа, тая машинка ми е толкова потребна!
Обръща часовника, слуша го на ухо.
— Ще ми измерва с точност онова, което най не ми стига — времето. Да можеше да го удължава по малко.
Трудно е да се каже с колко хора Вела се среща и работи по опаслото дело. С едни се познаваше от Пазарджик, с други я свърза борбата в София. С възторг, който няма граници, говореше за новите другари. В идейната дружба тя бе мъдра и зряла не за годините си, а в сърдечното приятелство — чиста като дете, пожертвователна. Великодушна към случайните човешки слабости, тя беше непримирима към онези прояви, които пречат на работата, спъват борбата, нарушават дисциплината. В такъв случай без излишна сантименталност можеше да скъса и личното приятелство. У нея дори гневът и недоволството бяха чисти — естествено продължение на грижата за другите.
Често квартирата ни се пълнеше с гости: Стоян Едрев, Никифор Горненски, Стоян Михайлов, Георги Шулев, Владо Танов, Иван Стойнов, Яко Молхов, Мария Томова, Спаска Младенова. Весели, приятни млади хора. Не липсваха смехът, закачките, споровете.
Писмената пропагандна дейност, организирана от БОНСС, стана голяма страст на Вела в тези години.
Чрез позиви, апели, писма, лозунги тя сякаш искаше да прелее от огъня на своето сърце в сърцата на другите, да закали всички със своята вяра.
Чудехме се как не се умори да търси, да измисля непрестанно нови, оригинални, въздействащи форми за спечелване на нови борци. Оптимизмът й беше безграничен.
„Нея можеше да я видиш навсякъде — в първите редици на студентските акции, на лудото студентско хоро, или на гребена на човешката вълна, подгонена от конна полиция” — пише в спомените си Цветан Гиздов.
Настойчиво Вела се навърта около градската библиотека. Носи цветя, завързва познанства. Първоначално взема по една, по две книги, докато спечели доверието на библиотекарките за книги с революционно съдържание, от които все още библиотеката не беше прочистена.
— Книгите имат голямо място в нашата борба — казваше Вела. — Повдигат духа, тласкат към действие... Те са един вид експлозивни средства.
— Тебе те представям за важна клечка в Народната банка — повежда тя брат ни към библиотеката. — Трябва да извадим и пуснем в обръщение всички по ценни прогресивни книги. Ти ще бъдеш гарант.
Не след много последват писма до нашия брат. „Върнете, отчетете толкова и толкова книги. Иначе отговаряте...”
А книгите пътуват към затворите, към партизанските землянки, за да не се върнат никога в библиотечните лавици. По-късно брат ми бе освободен от отчетност — американска самолетна бомба запали и разруши до основи библиотеката.
Писането на позиви беше вечерна и нощна работа. На лампа — обвита в книга, Вела пишеше обикновено със свои приятелки бонсистки. Често идваха и Стоян Едрев, и Йордан Кръстев.
— Нашата продукция ще бъде по-ценна, ако се пласира в свежо състояние — шегуваше се тя и вечерта със Стоян Едрев и други бонсисти с чанта в ръка поемаха из улиците на София. Де в тая, де в другата пощенска кутия — и позивите, написани през нощта, са вече в ръцете на хората. Колко са различни тези ръце! Едни ще ги поемат с обич и надежда, други със страх, трети с омраза, но всички ще почувстват силата на народната съпротива срещу фашизма.
Много често Вела пишеше протестни и предупредителни писма до министри, до други тогавашни величия.
— Я чуйте да ви прочета едно писъмце. До най- голямата особа, до министър-председателя на България.
Ние слушахме. Със сдържан и културен тон писмото му напомня за престъпленията на неговото правителство, за предателската му вярност към царя и германците. Не бе пропуснато да му се каже, че утре той и неговите министри ще отговарят с главите си пред народа. Особено ако дръзнат да изпратят български войски на Източния фронт.
— Интересно — учудваме се ние, — малко е да се каже, че не ги обичаш, а защо е тая сдържаност в тона ти.
— Ако го ругаеш, ще хвърли писмото ти, няма и да го прочете. А така ще разбере, че има работа с политически противник и може би ще се замисли — отговаряше Вела.
И тя заживява все по-строго, по-просто, по-спартански, без излишни и безцелни дреболии. Подчини всичко на един девиз: „Един лев повече за движението, един човек повече за борбата, един куршум повече за враговете!”
С тоя девиз се събуждаше сутрин, кръстосва София, изпълнява поставени задачи. С него се връщаше вечер, грохнала от умора, изчерпала всички сили. Той ръководи всяка нейна мисъл, всяко нейно действие, „Позорно е в такова време да се свиваш и криеш, то значи да чакаш други да се бият и проливат кръвта си за твоята свобода” — често казваше тя. Постепенно лекциите в университета останаха на заден план. И не само лекциите, на заден план останаха редовното хранене, почивката, тоалетите. Недояждаше. Заблуждаваше брат ми, че си купува купони за студентския стол, а всъщност парите, които той й даваше, и колетите, които получавахме от къщи, отиваха там, където трябваше — в затвора, към нелегалните и интернираните.
Вела умееше ловко и деликатно да се измъкне от настойчивите въпроси на мама и тате, които питаха — защо не е с нова рокля, защо старото палто е обърнато, нали са изпратили пари.
— Мамо, виж колко хубаво ми стои старото палто. Жал ми е да се разделя с него!
Посещенията в квартирата ни ставаха почести. Пишеха се позиви, правеха се колети, разпределяха се задачи. Понякога тя довеждаше да преспят преследвани от полицията другари и ние трябваше да се „изселваме” другаде. Нашите хазяи, особено дъщеря им, не издържаха.
— Какви са тия хора бе, джанъм, какво е това денонощно идване? Нямат ли край тези ваши гости? В края на краищата това е къща на порядъчни хора, а не някакъв хан!
Семейството наистина беше порядъчно. С малка забележка, често посещавано от наперен немски офицер, който се навърташе около дъщерята.
Явно беше, че тук не можехме да останем повече. Още повече, че задачите на Вела ставаха все по-отговорни и опасни. През юни, в края на учебната 1941— 42 г., се наложи брат ми и тя да търсят нова квартира. Ходиха, питаха, най-после се спряха на ул. „Дунав” 14. „Стая под наем отдава семейство Костови, четвърти етаж на кооперацията” — така пишеше на обявлението.
— Брат и сестра сме, аз чиновник в БНБ, тя студентка в университета — препоръчват се двамата. — Обичаме реда и чистотата, наема ще внасяме в предплата. Няма да ви създаваме главоболия. Хубаво ще бъде да се разберем още по едно нещо. Ние сме от далечен край, от Родопите, от село Каменица. Често ще ни идват гости, повече млади хора. Дали това няма да ви смущава?