По това време тя работи и по поръчение на Владо Танов. Често пренася от София в Пазарджик директиви и писма, позиви и взривни материали или „открадната“ от лабораториите сярна киселина за саботажна та дейност на бойните групи в Пазарджишко. Някои поръчения на Вела са възлагани и от Малчика (Адалберт Антонов), за изпълнението на които Владо Танов пише:
„Когато му съобщих, че едно от неговите поръчения ще възложа на Вела Пеева или на Стоянчо (Стоян Михайлов), той ми каза, без да се замисля: „Вела и Стоянчо са прекрасни хора. Ангажирай ги смело! С тях трябва да се работи по-специално и те ще израснат като много добри младежки ръководители”.
Войната бушуваше. Разгаряше се Сталинградската битка, която щеше да стане повратен момент в двубоя между Съветския съюз и хитлеристка Германия. Все посмели, дръзки и масови ставаха и студентските демонстрации. Вела не пропускаше нито една. Бе винаги в първите редици — устремена, всеотдайна. А от всяка излизаше по-въодушевена, калена, бойка. Неизвестен фотограф е запазил вълнуващ момент от нейното второ участие в студентския празник. Площадът пред Народния театър е залят от грандиозна студентска манифестация. Вела, усмихната и сияеща, е в плътна редица с Георги Петев, Гроздан Димитров, Вера Димчева и други. Но... нека Вера да продължи разказа за малката пожълтяла снимка:
„8 декември 1942 г. Цялото прогресивно студентство е пред Народния театър, Градската градина и околните улици също се напълниха, Обединени под своето академично знаме, прекрасни в своята младост и силни с единството си, народните студенти манифестираха своята бойна готовност, ако се наложи и кръвта си да дадат за чест, за народни прав дини, за свобода и независимост на родината!
Денят беше студен и ясен, но младата кръв кипеше, биеше в сърцата ни. На стълбите пред театъра застана младеж със силни рамене и огнен поглед, развя знамето и запя: „Вий жертва паднахте в неравна борба...”
Сякаш електричество премина през сгъстеното множество. Всички коленичихме и подехме прочувствената мелодия на песента. В това време строени легионери и бранници, заедно с конни и пеши стражари и агенти заобиколиха всички изходни места. Започнаха да ритат коленичилите студенти, да свиркат, да бият. Около знамето започна свирепа схватка. Повалят момъка. Вражески ръце сграбчват академичното знаме и го разкъсват. Болшинството се обърква. В този момент до мен застана Вела, напрегната и решителна. В ръцете си държи набързо събрани пари. Тя не говори много. Цялата й фигура, лицето, очите издават това, което е решила.
За кратко време към нея се протегнаха десетки ръце и увеличиха събраната сума. Боят продължаваше. Но къде е Вела? Защо така се бави, да не се е случило нещо с нея? След миг бурно „ура” посрещна любимата девойка. На мястото на младежа със знамето тя развяваше пурпурно червен, току-що купен плат.
Вела се връща със синини и кървави рани, но продължава да живее с въодушевлението на този незабравим ден. Борбата я привлича, тя мечтае да бъде там, където е най-трудно, където трябва да се излезе пред другите и да се развее знамето.”
„Неотдавна се срещнах с една моя учителка — споделя Вела пред брат ми. Зарадвахме се и двете”. „Много ми е приятно, започна учителката, да слушам от твои състуденти, че си проявила голям интерес към науката, културата, изкуството. Но слушам и друго — твърде много си се ангажирала в борбата. Моля те да не се обиждаш, но тук не си права. Ти си жена, утре ще бъдеш много повече полезна като човек на науката. Бъди благоразумна и предпазлива”. „Уважавам учителката, но не можах да издържа — сподели Вела. — Възразих й и тя си тръгна разочарована. Да бъда благоразумна? Не приемам такива съвети! Разбери ме, това никога няма да направя. Защото е много трудни да отделиш благоразумието от страха, от бягството пред трудностите. Да се „пазя” за науката сега, когато съдбата на истинската наука, на културата, на прогреса се решава не тук с епруветката и книгата, а там, на огневата линия на Източния фронт, не е ли това предателство и към самата наука! И понеже сме на тая тема, нека бъда откровена. Знам, борбата е жестока, свирепа. Тя е огън, в който изгарят хора. Без това не може. В нея падат жертви. Аз зная, че може да съм между тях. Но това няма да ме спре!”
Не са ли тези думи едно предчувствие към това, което я очаква, една изповед-верую, едно завещание към тия, които ще продължат борбата.
Вестник „Просветител”
Слънчев априлски ден на 1942 година. В каменската градинка както винаги е оживено. Тук са Георги Шулев, Крум Гинчев, Марийка Илинова, Йорданка Синапова и др. младежи. Тук е и Вела. Днес тя е необичайно развълнувана и бърза да сподели един отдавнашен свой замисъл за издаването на наш, нелегален вестник. В този смисъл мотивира и предложението си. „Другари, вие сами виждате, борбата става все по-яростна, по жестока. Настъпват решителни събития. Битката трябва да се води и с оръжие, и със слово. Трябва да се дава достоен отпор на фашистката пропаганда, която величае победите на хитлеристка Германия и „новия ред”. Позивите, апелите, писмата, устното разясняване явно не са достатъчни. Нужно е нещо повече. Представете си, че ние си имаме наш местен нелегален вестник в Чепинското корито. В него изнасяме истината за събитията на Източния фронт, разясняваме задачите на партията и на РМС. Хората, особено младежите, го чакат с нетърпение, четат го, разпространяват го. Колко нови борци ще привлечем на наша страна!”
Идеята за вестника сякаш отдавна беше чакана от всички. Приехме я. Никой не мислеше за трудностите, за опасностите. Бяхме млади, имахме пред себе си голяма цел.
Но какво да бъде името на вестника?
— Нека да бъде „Искра” — предложи Й. Синапова.
— Нека да бъде „Знаме”, нека да бъде „Лъч” — обадиха се други.
Вела предложи „Просветител”. Тя беше мислила предварително по това име и затова убедително се аргументира:
— Между читателите ще има и по-неизградени в идейно отношение хора. Едно гръмко революционно име може да ги изплаши. Пък и в полицията да попадне вестникът, няма толкова да я вбеси.
— Това име е възрожденско и е най-подходящо — потвърди и Георги Шулев.
Всички се съгласиха. И тъй, прие се новият младежки вестник да се нарича „Просветител”. Определи се редакционна колегия начело с Вела.
Тази нощ не дремнахме.
— Гера, какво ще кажеш, ако на първа страница изобразим изгряващо слънце, символ на победата?
И тя очерта на един пощенски лист изгряващо слънце, а върху него с едри печатни букви нанесе „Просветител”.
— Знаеш ли, че така не е лошо, релефно е.
Примижала с очи, ту отдалечаваше, ту доближаваше листа до себе си.
— Липсва обаче едно пламенно мото, което още от началото да грабва читателя. Може би е подходящо да сложим нещо от стихосбирката на Никола Вапцаров „Моторни песни”.
Намерихме стихосбирката и тя я запрелиства. Прочиташе отделни редове, а някои произнасяше наизуст, Вапцаров и неговата поезия бяха влезли в сърцето й, Запленена от силата на неговото поетично слово, Вела възкликна:
— С каква вяра и убедителност тоя поет гледа в бъдещето! Гера, братле, нашият вестник трябва да запали такава вяра у всеки борец.
Попаднала на стихотворението „Писмо”, тя прочете на глас неговата финална строфа.
— Ето го най-подходящото мото!
Така беше намерено оформлението на първа страница — с изгряващо слънце и с мото — заключителната строфа от „Писмо” на Вапцаров:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята от отровната си