плесен,
когато милионите възкръсват —
това е песен,
да, това е песен!
Получи се и съгласието на РК на РМС.
Започна издаването на вестника — на пощенска хартия, на 6 страници, в около 40 екземпляра. Това налагаше преписването му на ръка. Занизаха се безсънни нощи. В списването на вестничето участваха другарите Георги Шулев, Крум Гинчев, Стоил Гълъбов, Пейо Бозов, Яко Молхов и други младежи. Но основната работа за написването на статиите, събирането на подходяща информация, оформлението падаше върху Вела.
В първия брой беше поместена уводна статия за ролята и задачите на вестник „Просветител”, един пламенен призив към чепинската младеж. Поместени бяха и новини от Източния фронт.
В уводната статия, написана от Вела, се подчертава, че главната задача на вестник „Просветител” е да дава правдива информация за международните събития и за положението в страната, да подпомага разгръщането на въоръжената борба против фашизма, да поставя основните задачи и насоки пред ремсовите членове, да спомага за организационното укрепване на РМС.
Следващите броеве съдържаха статии. на научни и философски теми, стихове от прогресивни поети (Смирненски, Вапцаров). Вестникът винаги имаше ярък политически облик. В него все повече преобладаваха съобщения и коментари от Източния фронт. За тази цел „Просветител” започна редовно да помества съобщения на Совинформбюро, новини и съобщения на Радио Москва и Лондон, опровержения на ТАСС по повод лъжливи информации на германската пропаганда, извадки от статии на вестник „Правда”, предавания от Радио Москва. Особено място заемаха данните за хода на бойните действия на съветско-германския фронт, за унищожаваните танкове, оръдия, самолети, боеприпаси, за загубите на хитлерофашистките пълчища в хора и материали. Осмиваха се намеренията на Хитлер, неговите налудничави планове за световно господство.
Вестникът се редактираше у дома, обикновено нощ но време. Лампата закнижвахме с хартия, за да не се вижда, че в стаята свети. Готовите екземпляри и черновите криехме в кутията на високоговорителя. Пишехме с индиго и печатни букви. Ръцете ни отмаляваха, пръстите боляха, но поредният брой излизаше в определения срок.
Даваше ли си Вела сметка за опасността и риска, който носеше издаването на вестника? Напълно. За разобличителните материали против цар и държава, против хитлеристките палачи и техните български слуги, за огнените слова на бунт и революция, за великата съветска страна имаше само едно — арест, затвор, та дори куршум, а за къщата ни — огън!
Но място за колебание нямаше.
Вълнуваше я не толкова нейната лична съдба, колкото отговорността за вестника. Ще стане ли такъв, какъвто трябва, какъвто го е виждала в мечтата си. Той трябва да диша любов и омраза, да трогва и възпламенява, да вдига на крак и на оръжие — да бъде глас и съвест на народното дело!
За всичко това бяха необходими знания, осведоменост, култура, точна мярка за политическа и художествена стойност на словото и Вела не жалеше сили да научи, да прочете, да премисли, да прецени и изживее всичко, което после трябваше да излезе на страниците на вестника. Той се разпространяваше главно в Чепинското корито, като стигаше до ремсистите и комунистите, до членовете на бойните групи. Отделни броеве достигаха и до партизаните от отряда „Антон Иванов”, ръководството на който даде за него висока оценка.
„Попаднаха през есента на 1942 г. няколко броя в отряда — пише в спомените си Атанас Семерджиев — и ние измършавели, с възпалени очи се надвесвахме да го четем. Вела беше слушала всички предавания на Радио „Христо Ботев”, неуморно бе записвала информациите и ни ги поднасяше със свойствения на темперамента й патос.”
Вестникът минаваше от ръка на ръка, а полицията, надушила за неговото съществуване, правеше всичко, за да го залови. Тя търсеше и ровеше по домовете, но напразно. Често с полицията ходеше да го търси и лично каменският фашистки кмет Павлов.
Въпреки че радиоапаратът ни беше запечатан, ние с Вела намерихме начин да слушаме чуждите радиостанции и през деня, и през нощта. Записвахме и двете едновременно за по-голяма пълнота. Понякога при неудобство в къщи новините по радиото слушахме и у бабини, където Вела отиваше с охота. Още от вратата ни посрещаше баба Герга.
— Личе ма, да знаеш каква пита съм ви приготвила в подницата.
Вела умело включваше на радиостанция „Христо Ботев” или Москва запечатания радиоапарат. Всички млъкваха. Дядо Тодор, от дълго време болен, ще се надигне от дългия дъсчен креват, на който спеше почти цялото семейство, и ще каже: „Веле, напредват ли братушките?” „Напредват, дядо, отвръщаше Вела, напредват, близък е денят на победата”, като през това време усилено записваше последните новини.
Във вестника намираха място и геройските подвизи на комсомолци, загинали като партизани или на Източния фронт. Така по повод героичната смърт на кореспондентката на вестник „Комсомольская правда” българката Лилия Карастоянова, Вела написа вълнуваща статия. „В жестока схватка с немските завоеватели на своя боен пост в един от партизанските отряди в заснежените степи на Украйна (всъщност Лилия Карастоянова е загинала в Белорусия — б. а.) като кореспондент на вестник „Комсомольская правда” загина вярната дъщеря на народа ни, нашата съотечественичка Лилия Карастоянова... Твоят пример и подвиг ще водят в бой тези, които в нашата родина са тръгнали вече по твоя път. Поклон пред твойта светла памет, скъпа Лили!”
Радиостанция „Христо Ботев”, 23 март 1943:
Както съобщава вестникът „Комсомолска правда”, от щаба на един въстанически отряд, действащ в тила на хитлеристката армия в Украйна, късно през нощта на 18 март в редакцията на „Комсомолска правда” е била получена следната кратка радиограма:
„В жестока схватка с немските завоеватели около селото Б. геройски загина вярната дъщеря на народа — нашият боен другар — Лилия Карастоянова”.
Така свършва кратката повест на много съветски героини, които с оръжие в ръка защищават днес своите родни домове и чест. Така завършва кратката героична повест на Лилия Карастоянова — наша съотечественица.
Далеко някъде в украинските степи е загинала с пушка в ръка срещу враговете на свободолюбивото човечество българката Лилия Карастоянова. Вечна памет и слава на храбрата девойка-героиня, достойна наследница на своите прадеди — войводи и хайдути.
Лилия Карастоянова остава сираче още на седмата си годишна възраст. В паметните септемврийски дни на 1923 година фашистките главорези на Цанков разстрелват нейния баща, а майка й заедно със своите невръстни деца бива хвърлена в затвора. Така Лилия още дете е изпитала горчилото на тъжната сирашка участ и гробния дъх на фашистката тъмнична килия. Но заедно с плесенясалата кора на черния затворнически хляб тя е закърмила в своята пламенна гръд люта омраза към палачите на своите родители и убийците на нейната детска радост и смях ... Впоследствие Лилия попада в Съветска Русия. Великата земя на братския руски народ осиновява прокудената и бездомна дъщеря на един голям български патриот, паднал от ръката на народните изедници.
В началото на тази зима Лилия заминала като нарочен дописник на боевия орган на съветската младеж „Комсомолска правда” в един от украинските въстанически отреди. Там, в тила на хитлеристките орди, Лилия отмъщавала с куршум, с нож и бомба за своя баща и за бащите и майките на милиони днес бездомни деца, жертви на хитлеристките убийци. Тя пишела и разпространявала сред населението позиви, издавала походен вестник, зовяла своите братя и сестри от поробените краища на Украйна на борба, на подвиг и смъртен бой срещу хитлеристките палачи. В един от боевете към средата на март тя паднала геройски на своя боен пост. Съветското правителство наградило Лилия Карастоянова с орден „Отечествена война”.
Поклон пред твоята светла, геройска памет, Лили! Ти остана вярна на завета на своя бгща и на нашите деди! Твоят пример и подвиг ще водят в бой тези, които у нас са тръгнали вече по твоя път. В диплите на много от техните бойни знамена ще грее като пътеводна звезда твоето светло име!