Полицията бе по следите и на Георги Шулев. По това време той се укриваше в село Сърница при Крум Гинчев. Изпратен бе полицай да го арестува и доведе в участъка. Младежката бойна група в Каменица бе вдигната под тревога. Трябваше да се осуети на всяка цена залавянето на Георги Шулев.
Вела и Васил Содев трескаво обсъждат мерките. Изпращат Ил. Кадинов да изпревари полицая в Сърница и да предупреди Георги за грозящата го опасност. В това време чрез Васил Шулев, със същата цел, е изпратен и Александър (по-малък брат на Георги Шулев). И двамата пристигат едновременно.
— В краен случай, бай Василе — предлага Вела, — ако Кадинов не успее, ще причакаме конвоя над Чепино, ще убием полицая, ще освободим Георги Шулев и ще хванем гората.
За щастие мисията на Илия Кадинов завършва успешно. С бърз кариерен ход с каруцата на горското стопанство в Сърница той изпреварва полицая. По странични пътища през балкана Георги Шулев потегля за Каменица. Пристига през нощта в къщата на Васил Содев.
Арестуваните във връзка с палежа на Паланковата фабрика са подложени на нечовешки инквизиции. Те се държат достойно, твърдо. Това още повече вбесява агентите. Ангел Чопев, Винчо Горанов и Владимир Кацаров са най-жестоко инквизирани. Другите, макар и по млади, също не са пощадени.
Полицията зорко наблюдава и Вела. Все почести стават доносите, че е опасна комунистка. Около нашата къща започнаха да се навъртат по-често полицаи и други съмнителни типове.
Предупредителният протокол
На 23 април 1943 г. у нас дойде полицаят Димитър Калпазанов. Бях на двора. Веднага ми мина през ума, че може би идва да арестува Вела. Полицаят беше спокоен и след като ме поздрави, запита:
— Тук ли е Вела, ще трябва да дойде за малко в общината.
— Няма я, отиде в Лъджене — без да мисля, отговорих аз.
Той се повъртя в двора и каза:
— Тогава, като се върне, предай й веднага да дойде в общината по важна работа.
Не го дочаках да излезе и хукнах към къщи. Казах на Вела за полицая и какво беше поръчал. Тя се озадачи. За какво можеше да я търсят в общината.
— Възможно е да бъда арестувана, а може би само за някаква справка. Но едно е ясно — продължаваше тя, — че полицията ще предприеме нещо спрямо мене. Гера, не бива да стоя повече тук. Ще трябва временно да се укрия, докато се изясни въпросът.
Тя каза, че най-подходящо е да отиде в местността Дядо и баба, близо до санаториума. Ще трябва веднага да бъдат потърсени Гьорето, Крумето, Марийка и Данка, да бъдат уведомени за станалото и да се провери дали не търсят и тях. В случай на опасност да бъде изпратена Величка Маврова за предупреждение.
Уточнихме парола. Вела взе горна дреха и малко хляб и тъкмо да излезе, на вратата я посрещна мама. Тя бе видяла полицая и бе чула нашия разговор.
— Вела, къде отиваш, какво ще стане с тебе?
Сълзи блестяха в очите й. Вела прегърна мама и каза:
— Не се бой, мамо, нищо лошо няма да ми се случи. Повярвай ми!
Изскочи през вратата.
Нямаше време за губене. Набързо се облякох и право при Гьорето Въргов, който работеше близо до нас. Намерих го в шивачницата. В момента правеше проба, но като ме видя задъхан, остави клиента и излязохме на улицата. Казах му, че търсят Вела от общината. Той отвърна, че и него са викали — да подпише предупредителен протокол, с който му се забранява да отиде на Пловдивския мострен панаир и се задължава да не напуска Каменица, докато трае панаирът.
След разговора с Гьорето потърсих Крум Гинчев, Марийка и Данка, но не ги намерих. Ясно, че нямаше нищо обезпокоително.
Отидох у Величка Маврова. Казах й какво е поръчала Вела и тя без колебание се съгласи. Разбрахме се, че предлог за нейното отиване в района на Дядо и баба е да накопае синек (тревисто растение) за боядисване на яйца по случай наближаващия Великден. След като се уточнихме какво да предаде на Вела и паролата, с която да я извика, Величка взе малка мотичка и една торбичка и замина.
Като пристигнала на определеното място, Величка започнала да копае синек и да пее песента „На друм легнах, мамо“, уговорена като парола. Напълнила до половина торбичката със синек и продължавала да пее или да свирука с уста мелодията на песента, но Вела не се обаждала. „Изведнъж тя изскочи иззад едно баирче, разперила ръце, тича както винаги и ме пита: „Е, брат, какво има?” Разказах, каквото ти ми беше поръчала, и се уговорихме, че след обед пак ще ида. След това допълних торбичката със синек” — докладваше Величка, като се върна.
След обед се свързах и с останалите другари. Оказа се, че всички са търсени за едно и също — да не ходят на Пловдивския панаир. Като се прибрах към къщи, на улицата срещнах моя братовчед Тодор Шулев, който се връщаше от Лъджене с каруцата, и го изпратих при Вела с поръчение да я доведе. Нямаше опасност от арестуване. Изпотеното конче пое нагоре.
Вела се върна късно вечерта. Очаквахме я с мама. От мама нищо не можеше да скрием. Тя вървеше навсякъде по петите ни и казваше:
— Къде сте тръгнали, не виждате ли какъв огън гори наоколо, ако ви пипне полицията, какво ще правим?
Отдавна тя беше тревожен свидетел на опасната конспиративна работа, която вършехме в къщи.
До късно вечерта разговаряхме с Вела, Тя беше спокойна. Съжаляваше само, че й забраняват да посети Пловдивския панаир, да се порадва на епохалните постижения на СССР.
На другия ден в Каменската община Вела подписа предупредителния протокол. Документът е запазен и досега.
Привечер (25 април) отидохме с Вела у сестра ни в Лъджене. Тя искаше да я види и сякаш негласно да се сбогува. Вела я обичаше и ценеше за нейната винаги топла грижа и готовност да ни помогне, да ни достави радост, с каквото може. Още от вратата нашата сестра ни посрещна разтревожена:
— Вела, какво става с тебе, в Лъджене се говори, че си арестувана.
Вела започна да я успокоява.
— Како, не се безпокой. Трябва да знаеш, че аз никога няма да се дам в ръцете на полицията.
На тръгване Вела прегърна сестра ни и пак я успокояваше. След това прегърна и целуна племенницата ни, малката осеммесечна Марийка. По-дълго задържа племенника ни Любомир, ощипа го по бузките и му каза:
— Любомире, както сме говорили. Хич не обичам слабите ученици. Разбрано, нали!
На връщане за Каменица по нейно предложение не минахме по главната улица, а пресякохме през боровата горичка над мъжката баня. По пътя Вела рече загрижена:
— Щом толкова се говори за арестуването ми, ще трябва да побързаме с подготовката.
От групата партизани, които бяха край Чепинското корито, тя беше получила съгласие за излизане в балкана. Най-после мечтата й се сбъдна — да стане партизанка. Големият и спорен въпрос, който възникна между нас двете, беше за моето излизане. Вела беше неумолима и ми доказваше, че работата долу в селото не е по-малко отговорна и рискована, отколкото при партизаните в планината. Освен това трябва да помислим за мама и тате.
— Ако излезем и двете, това ще бъде голям удар за тях. Как ще издържат?
При мисълта обаче, че не е изключено след нейното излизане да бъда арестувана, тя се съгласи да постави пред другарите въпроса и за моето преминаване в нелегалност. На другия ден съгласието бе получено.
По това време в Пазарджик бе убит началникът на тайната полиция, виновник за смъртта на много комунисти, Мачо Генов. Това даде повод на полицията да предприеме нови преследвания, изстъпления и жестокости над прогресивните хора. Тези мерки предизвикаха мобилизация и в партийните редове.
Естествено бе РМС и партията в Каменица съгласувано да подготвят преминаването в нелегалност на най-застрашените другари. Между тях бе и Вела.
В разговор с брат ми тя подготвяше почвата за своето отиване при партизаните.
— Обстановката е такава, че аз повече не мога да остана тук. Да рискувам не е необходимо — казваше тя. — Известно ти е какво стана с другарите. А най-лошото предстои занапред.
— Това е така — съгласяваше се брат ми, — но как си представяш работата в гората с твоето болно коляно и сегашното ти състояние?