Той имаше предвид, че коленната й става на левия крак бе силно възпалена и подута, а движението й твърде затруднено. Лявата й ръка при това бе обхваната от дълбок абсцес. Въпреки превръзките, които той й правеше, и лекарствата, които й даваше, Вела поддържаше непрекъснато една невисока, но опасна температура.
— Тези неща са най-дребната работа — категорично поддържаше тя. — Те ще се оправят лесно и бързо. По-трудна е другата болка — мама... Но друг път няма. Повече не бива да остана. Пък и ти си тук. Ще им помагаш, ще ги успокояваш.
Разговорите с мама ставаха все по-тревожни и мъчителни.
— Като те гледам — загрижено й подхвърля веднъж мама, — окото ти е все нагоре, към гората. Не е работа за жени там. Страх ме е за тебе.
— Ех и ти, мамо! Какво има да се плашиш? Ами там са все добри хора, другари. Ами там са и Насето, и Кочо. Две години са вече в гората, макар че с две години са по-малки от мен.
— Знам, знам. Познавам майките им. Виждам колко вече са почернели горкичките.
— С тебе, мамо, винаги сме се разбирали. Ти сама виждаш, аз съм свързана с борбата, на нея съм се обрекла. От тоя път няма да се върна. По него сега вървят всички добри хора, целият народ. Но само едно те моля — да бъдеш твърда майка. Така, както са били майките на борците за свобода — нали съм ти чела за тях.
При тези думи сякаш вряла вода заливаше мама.
Смаяна, разтреперана, тя едва намираше сили да промълви, повече като че ли на тебе си:
— Веле, Веле, ти ли ми казваш тези тежки думи! А помниш ли онова пиленце, което намери паднало на двора. Ти сама каза тогава: „Майка му къде ли го търси, как ли се тревожи!” Майки сме ние, лесно ли е да си майка?
Не смееше да я гълчи. Мама разбираше, че нищо не може да я отклони от избрания път. Само гледаше Вела с дълбоките си очи. Запомних ги завинаги. Те говореха по-силно и от най-силните думи. Но сега не можеха да кажат: „Стой! Не тръгвай!” Те само молеха: „Пази се!”
Партизанският набор
Не бяха минали много дни след клетвата на бойната група. Младежите горяха от желание за действие. Най важното сега беше подготовката за балкана. Там вече бродеха народни партизани — легендарни баташки синове. Там са и нашите съученици Атанас Семерджиев и Костадин Гяуров. В нашето съзнание партизаните бяха хора изключителни, недостижими по дух, по юначество, надмогнали човешкото и поели най-тежкия дял в борбата. Всяко наше забавяне ние чувствахме като изоставане. Насън и наяве те бяха пред очите ни. И все ни се струваше, че питат: Кога? Готовност имахме. Необходимо ни беше оръжие. Макар и трудно, то се намираше, но с пари. А откъде пари?
По това време електрическите материали, особено жиците, бяха дефицитна стока. Продаваха се на черна борса, и то на баснословни цени.
Да може отнякъде да се откачи жица, повече жица! Ето ти средства за пушки и патрони. Тая мисъл се върти в буйните глави на Георги Шулев, Стоил Гълъбов, Димитър Чаушев. Обикалят, оглеждат вилите на някои богаташи. Спират се на вила „Ганзин” и на къщата на търговеца Иван Кадреев. Решено, сторено. Една нощ се промъкват незабелязано в тях, демонтират повече от 200 метра жица, навиват я на кълбо. Готвят се да я осребрят тайно на пазара.
Но вместо на пазара една сутрин всички се озовават в ареста. Предал ги е, без да иска, електротехникът, от който са взели специалната ножица.
Първоначално мълчат, отричат, но после няма накъде, фактите говорят против тях.
— Взехме я да я продадем. Искахме да идем на Пловдивския панаир, но нали сме бедни, нямаме пари.
Полицията все още не е склонна да повярва на думите им, нито пък да се трогне от бедността им. Но в това време в ареста докарват Ангел Чопев, Винчо Горанов и други заподозрени в палежа на Паланковата фабрика. Тогава младежите като „по-дребна риба” са пуснати.
Още същата вечер случаят се коментира оживено в каменската градинка. Тук освен „героите” на акцията са и Георги Въргов, Йорданка Синапова, Стойо Калпа занов, Пейо Бозов, Стойо Синапов и други. Отсъства само Георги Шулев. Като участник в подпалването на фабриката той се укрива в с. Сърница.
В разговора се намесихме и ние с Вела. Тя току-що беше пристигнала от София.
— Е, другари, как прекарахте на гости в полицията? Как ви посрещнаха там? — подхвърли тя шеговито, явно доволна от държанието им.
Стойо Калпазанов почва да разказва как майката на Спас Цанов (Черния) дошла в участъка и още от вратата занареждала: „Спасе, Спасе, дали нямаме кревати и дюшеци, та си легнал, мале, тук на мокрия цимент!”
С одобрение заговори и Георги Въргов, който вече беше изпитал „прелестите” на полицията: „Много хубаво, другари, че не сте допуснали провал” — заключи той.
Но в радостта ни не можеше да се скрие и нашата тревога. Започваше голяма полицейска разправа, трябваше да се приведем в бойна готовност. Да отговорим на полицейския удар.
А събитията не чакаха.
По това време предстоеше изпращането на новобранци от двайсет и трети набор във фашистката казарма.
В същото време 6—7 души ремсисти бяха твърдо решили вместо в казармата да хванат пътя към гората, към партизанската войска. Между тях бяха Стоил Гълъбов, Александър Цанов, Димитър Чаушев, Бяхме и ние с Вела.
В Каменица съществуваше една стара традиция — младежите, подлежащи на военна служба, да се изпращат тържествено, с музика, с песни и хора. Те обикалят селото, а изгорите им ги кичат с китки, даряват им красиво везани кърпички. Някои младежи, за да покажат своето мъжество, се напиваха. Ставаха и сбивания.
Сега обстановката беше друга, бушуваше война. Бъдещето на новобранците беше пълно с неизвестност. Бог знай къде ще ги захвърли съдбата! Дали ще се върнат живи и здрави?
Двайсет и трети набор също беше особен. В него имаше не по-малко от 40—50 души ремсисти и наши съмишленици. Това беше нашият първи „червен” набор.
— Щом като ще е „червен набор”, нека да организираме такова изпращане, че всички да го запомнят като истински празник — предложи Вела. — Какво ще кажеш ти, Стоиле — обърна се тя към Стоил Гълъбов, също бъдещ партизанин,
— Най-напред ще боядисаме тъпаните на музикантите червени. Ще им поръчаме да свирят най-хубавите революционни песни и народни мелодии и такива хора ще извием, че жива душа да не остане в къщи.
— И още нещо — допълни Вела, — какво ще кажете, ако изтеглим всички новобранци и останалите младежи към Нежовица. Там да продължим с хора, с песни, а заедно с това да разясним на всички наши момчета какво значи военна служба в царската армия.
— Браво, отлично!
Така и стана. На другия ден още към осем часа сутринта музиката гръмва. Музикантите, също накичени с китки и шеврета, надуват с всички сили кларнетите, удрят червените тъпани. Но беда! Оказа се, че знаят само 2—3 песни от рода на „Войници се сбират на Софийско поле” и „Плачи, майко, ненаплакала се”.
Край тях непрекъснато се въртят Димитър Чаушев, Александър Цанов, Димитър Цветанов и други ремсисти.
Питат ги:
— А знаете ли „Тих бял Дунав”?
— Знаем, как да не знаем.
— Почвайте тогава!
Екват звуците на Ботевия марш.
— Урааа — провикват се весело младежите.
Викат и обикалят селото.
— Отиват да бранят майка България — подмятат иронично някои стари фронтоваци.
— Да я бранят, но от кого?
Великден е. Всеки го празнува по своему: един с писани яйца и богата трапеза, друг с Ботевски пламък в гърдите, с мисли за опасни дела.
По улици и по мегдани моми в надпревара протягат ръце, закичват белите ризи с дъхави китки и везани кърпи, благославят за „лека служба”. После се хващат на кръшно хоро.
Дойде и часът на младежката среща. Денят беше ведър, слънчев. На дълги върволици около двеста младежи изкачват Нежовица. Тук са и новобранците. От чистото пролетно небе, от птичите песни и мириса на бор кръвта закипява.
— Другари, защо стоим? — извика Вела. — Кардаш, дай акордеона. Мария, повеждай хорото!
Кардаша (Илия Керин) заситни хоро. То беше лудо, необуздано, краката сякаш не стъпваха върху мекия килим на зелената морава.
После насядахме на тревата. Дойде време за песните, за декламациите.