Някой подхвана „Широка страна, моя родная” и стотици гърла подеха в хор.
Като родна майка ний я любим
и като любимата жена...
Сърцата ни биеха в един ритъм. Всред чистотата на природата песента звучеше като изповед и онова, което утре щеше да стане, придобиваше още по-свят и красив смисъл.
Заредиха се и познати на всички народни песни:
Каква мома видях, мамо,
долу на пчелина...
И още, и още...
Няколко младежи скандират:
— Искаме Стоил!
Стоил Гълъбов не чака втора покана.
Изправи се и поде вдъхновено онова безсмъртно Ботево „На прощаване”:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник...
Притихнали, всички слушахме в унес. В очите на някои блести влага.
После, насядали на групи, близки, приятели и другари разговарят оживено, шегуват се, дават си последни поръчки. Между тях се разпределят ремсистите. Подготвени предварително, те насочват вниманието на новобранците към задачите им като ремсисти в казармата.
Организираните ремсисти знаеха смисъла на всичко, което ставаше днес. Знаеха, че изпращат първия червен набор в партизанската войска. Първите партизани на Каменица.
А другите? Какво ги привличаше тук? Дали само песните и задевките? Не! Това беше трудовата каменска младеж, която вярваше в РМС и търсеше своето място в борбата за свобода и народни правдини.
Около нас, бъдещите партизани, неотлъчно са група девойки — Йорданка Синапова, Славка Маврова, Мария Шулева, Мария Марчева, Надка Шулева и други.
— Завиждаме ви — проговаря просълзена Йорданка Синапова, — че първи отивате в балкана. Но скоро и ние ще бъдем при вас!
— Приготвихте ли си топли дрехи, завивки? — пита Славка. — Още е студено. Вижте снега по Арапчал.
По едно време Вела дръпна настрана братовчедка ни Надка.
— Наде, утре вечер ние с Гера излизаме в балкана. Приготви у вас голямата раница с хляб и сланина. Ще се отбием да я вземем. А ти... ходи по-често у дома. Опитай се да успокоиш нашите. Ние ще им причиним голяма мъка, знам. Но сега не е време за чувства.
Свечери се. Слънцето отправяше последните си лъчи към Арапчал.
Последно прощаване с каменската младеж.
Сърдечни прегръдки, неповторими вълнения. Пожелания за нови срещи. Потеглихме надолу по стръмнината. Ето, вижда се нашата къща. Колко трудни са тези часове на раздяла, даже тогава, когато така дълго си ги чакал!
В балкана
Най-после дойде съдбовният за нас 27 април 1943 година. Вечерта бе мрачна. Готови сме за път. Сърцето ми замира от вълнение. Сепва ме гласът на Вела.
— Гера, ти вече знаеш, сборен пункт Мечата дупка, а в случай на непредвидена раздяла — манастира Гергьовица.
Тя излезе и отиде в двора на нашия съсед Костадин Пухалев, където след малко от прозорчето на нашата стая й хвърлих бохчата с личния ни багаж. Грабнах ученическото си палто и хукнах надолу по стълбата. В този момент от кухнята насреща, сякаш разбрала със сърцето си, изскочи мама. Като ме видя, едва що не изплака.
— Гера, къде с това палто по това време?
Оловна буца заседна на гърлото ми. Едва успях да промълвя:
— Аз ей сега ще си дойда, мамо!
И хукнах пак. Но някаква внезапна слабост ме спря. Извърнах поглед. Мама стоеше като вкаменена.
Да можех да се върна, да я прегърна, да й дам кураж.
Това трая само миг. Тръгнах бързо, стремително през двора, натам, където ме чакаше моята сестра. Мигът, тая среща с мама, остана в мене дълъг като вечност. В трудните партизански дни и нощи той ми напомняше колко голямо и човешко е онова, което бях, ме оставили, но онова, заради което го оставихме, беше по-голямо, защото беше народно.
Вела беше разбрала защо се забавих. Прегърна ме топло през раменете и от тази ласка придобих сила.
Хванали бохчата, ние вървяхме към мястото на сборния пункт. По улиците ни срещаха хора и току.питаха:
— Личе, Гере, къде по никое време с тази бохча?
Вела им отговаряше:
— У бабини отиваме!
Горният край на селото, където беше сборният пункт, бе потънал в тъмнина. Задъхани, с разтуптени сърца, стигнахме на определеното място. Струваше ни се, че сме закъснели. Оказа се, че сме първи.
Постояхме малко, Вела отиде у бабини при братовчедка ни Надка, от която трябваше да вземе раница с продукти. Наоколо цареше мъртва тишина. Бавно минаваха тягостните минути на очакването.
След малко тя се върна с Надка. Другарите още ги нямаше. Разговаряхме.
— Наде, както виждаш, заминаваме. Знаем, че мама много ще се тревожи. Дай тази бележка на бачо.
На бележката бяхме написали, че отиваме в София, Така решихме с Вела. Иначе истината за изчезването ни съвсем ще съкруши мама и тате.
— Наде, и никому нито дума!
Стиснахме здраво ръце с братовчедката ни и се разделихме.
Най-после дойдоха и другарите — Крум Гинчев, Александър Цанов и Димитър Чаушев. Всички бяхме развълнувани. Трябваше да бързаме. Наредени в колона по един, тръгнахме. С Вела се движехме една зад друга. Изкачихме Нежовица. Поспряхме малко да поемем дъх. Всеки беше зает с мислите си. Пред нас като на длан се виждаше Каменица. Селото изглеждаше толкова близко с оскъдните си светлинки, че ти се струваше — ако протегнеш ръка, ще стигнеш крайните къщи.
Отново тръгнахме. Изкачихме и Гергьовица. В безлунната нощ на върха едва се очертаваше бялата сграда на параклисчето. Дадохме парола — почукване с два камъка. Ослушахме се, като далечно ехо съвсем тихо откъм горичката отекнаха също два удара с камък. Борчетата се размърдаха, между тях израсна човешка фигура.
— Кой е там? — шепнешком запита нечий глас.
— Ние сме — отговори Крум Гинчев.
Каква неописуема радост!
По високата стройна фигура и походка познахме Атанас Семерджиев (Цветан).
— Здравейте, другари — ни приветства той.
Последва другарско ръкостискане.
— Другари, много силно чукате, ще ви чуят в селото. А сега, още веднъж, здравейте! — познахме гласа и на Георги Шулев.
След малко пристигна и Стоил Гълъбов, запъхтян и разтревожен. При излизането му от селото се натъкнал на някакъв общински стражар, който тръгнал подире му. Наложило се да минава по заобиколни пътища.
Всички бяхме в особено, възбудено състояние. Радвахме се едни на други. Разглеждам с любопитство Атанас Семерджиев. Още не можех да свикна с партизанското му име Цветан. Не се е променил — среден, дори малко висок на ръст. Лицето му, макар и още младежко, изразяваше твърдост и воля. Проницателният му поглед излъчваше будна мисъл. В движенията си беше пъргав и енергичен — закален, опитен партизанин.
Ослушахме се. Откъм горния край на Каменица долетя тревожен кучешки лай. Каменският часовник отмери единадесет удара. Наближаваше полунощ. Кучешкият лай престана. Тишина.
— Другари, стига сте съзерцавали Каменица, път ни чака, да тръгваме — рече Атанас, — имаме и друга работа, багаж трябва да вземем.
Проточихме се пак в колона по един. С мъка правехме всяка стъпка, като се стараехме да не събаряме камъни. Над къщата на Мильо Михайлов ни чакаше още един партизанин. В тъмнината се очерта набитата фигура на Кочо Гяуров (Веско). Отново другарски прегръдки, глъчка. До него стояха два чувала с туристически обувки. Тук беше и Димитър Вучков от Лъджене. Когато го забеляза, Вела много се зарадва. Двамата се познаваха добре, свързваше ги съвместна ремсова работа. По-късно научих за него, че е каменарски работник по професия, отговорник за Лъдженската ремсова група, а по-късно работил като секретар на РК на РМС. Слаб, с бледо, измъчено лице, с увредено едно око. Израсъл в труд, немотия, кристално чист, готов да изпълни всяка поставена му задача. Наред с Мильо Михайлов той бе един от най-активните в Лъджене ятаци и свръзки на партизаните. Няма да забравя огорчението му, когато Атанас и Кочо му съобщиха, че работата налага все още той да остане в Лъджене.
— Ще дойда с вас поне до Шопова поляна — настоя той.