Строгостта на тате и мекото сияние на мама създаваха хармония, ред и свои закони в нашия дом. В шест дни от седмицата тук царуваше трудът, а седмият ден бе отреден да се порадват стопаните на своята челяд, да посрещнат гости, да се видят с близки и познати. В този дом всеки добър човек бе добре дошъл. Към родителите ни всички в селото се обръщаха с „бай Пейо” и „како Кате”...
Нищо в детските години не ни е вълнувало така, както разказите за дедите — за мъжете и жените от Пеевия и Шулевия род.
Родът е оная човешка тъкан, най-яките нишки на която се преплитат в характера на Вела. И макар да не определят поведението й, те са оная земна сила, която здравата почва дава на добрите семена.
Човек не може да се откъсне от своя род, както реката не се откъсва от своите извори.
Началото на Пеевия род се губи във вековете. От бележките, изписани по овехтелите страници на една стара Библия, се узнава, че към 1570 г., само 170 години след героичния край на крепостта Цепина, в стара Каменица живеел Пейо Калъча, човек със силна воля и непреклонен характер. Като войник той имал право да носи сабя, затова получил прозвището Калъча. Сабята приляга на мъжкото сърце само когато се развърти срещу народните душмани. Пейо Калъча излязъл насреща им. Бил сам и затова бил посечен.
Но родът продължава. Раждат се мъже — смели, мъдри, жизнени и духовити. Те не скланят глава пред турския гнет и насилие. Семействата Пееви и Калъчеви записват имената си в летописа на възрожденските борби, на Априлското въстание и Освободителната война.
Председателят на революционния комитет в Каменица, известният поп Топорчо, по майчина линия е забележителен потомък на тоя род.
Двете с Вела до захлас обичахме да слушаме за нашия прадядо Пейо, който вдигнал глава и не искал да бъде роб. Обвинен в революционна дейност и бунтовничество, той бил хванат от турците и след зверски побой откаран в гората за разстрел. Тежко ранен, с мъжество и хитрост успял да се изтръгне от ръцете на своите палачи и след скитания и опасности се спасил. След това взема участие в Априлското въстание и дочаква свободата.
Посрещането на руските освободители е било голям празник за рода Пееви и Калъчеви. Отделение руски войници зимувало и в Пеевия дом. Завинаги в душите на поколенията се запечатва уважението и дълбоката признателност към освободителите. През лютата зима на 1878 г. с риск за живота си дядо Стойо Пеев прегазил дълбокия сняг, за да доведе русите от Белово през Алабак в Каменица. През целия си живот след това той ще пее руски песни пред своите внуци и правнуци, ще разказва приказки за братята освободители.
След Освобождението чувството за сговор и солидарност извеждат представители на Пеевия род на предните линии на обществените дела. Един от тях — Георги Илинов Калъчев — през 1902 г. предоставя част от къщата си за клуб на „Синапово зрънце” в Каменица.
Бунтовната щафета на родовите традиции поемат и следващите поколения — войници от Първата световна война, бойци във Владайското въстание, участници в съпротивата, в Отечествената война, в изграждането на новото социалистическо общество.
От поколение на поколение се предават здрави родови черти: трудолюбие, нравственост, решителност, отзивчивост към обществените проблеми.
В семейните реликви до имената на мъжете се редят образите на жените: Гина, Еница, Мария, Катерина, Вела, Иванка... През годините на войни и изпитания по мъжки смело те поемали тежкия кръст на борбата с трудностите. Денем въртели косата и сърпа в полето, брадвата в гората, а вечер в къщи пеели станове и чекръци. Проплаквали деца на майчини скути, раждали се мечти за по-добър живот. Одаите украсявали с икони, а живота на хората се направлявал от друга философия — труд, жизнелюбие, стремеж към земно щастие.
Майка ни е единствената дъщеря на дядо Тодор и баба Герга Шулеви, има брат Димитър. В захлас с Вела слушахме разказите на баба ни Герга за старинния каменски род Шулеви, известен със своите трудови и революционни традиции.
Дядо Тодор, както го наричахме ние, на младини е бил личен момък, непокорен дух. Затова бил отвлечен и заточен от турците в Одрин. При робски условия е трябвало да строи укрепления около града. Избягал от турски плен в навечерието на Освободителната война в 1877 година.
А какъв човек беше нашата баба Герга! Винаги усмихната и ласкава. Лоша дума от устата й не чухме. Цялата й старческа фигура излъчваше доброта и благородство. Тя носеше у себе си народната мъдрост, не научена от някакви книги, както и постоянния стремеж да твори добро за ближните си.
Имаше златни ръце и око на художник, които превръщаха в красота и топлина и най-грубите прежди. Тя учеше нас, нейните внучки, не само как да печем хлябове и да тъчем месали, но и как човек трябва да живее с човека. Баба Герга притежаваше таланта да влияе с добро, да превзема с обич. Затова тя имаше духовна власт над целия ни род, беше негов стожер. Дълго след като не беше вече между живите, когато трябваше да решим някакъв житейски проблем, ние си припомняхме: „Баба Герга така ни учеше навремето.”
Всяко отиване у бабини за нас с Вела бе изпълнено с трепетно вълнение. Особено на големи празници. Хванати за ръка, целите огрени от мисълта за баба, отивахме при нея като на причастие.
Струва ми се, че половината от нашия детски свят, и то най-пленителната половина, си остана у бабини! Ще й целунем ръка, ще приседнем до скута й, а тя ще ни приласкае с домашна питка с мед, с румена ябълка и блага дума. С какво вълнение слушахме оня разказ за страшната съдба на нейния баща Павел Цанов — юначен българин, който не прощавал на турците за своеволия и зулуми. Вбесени от неговата дързост, те го залавят с коварство и по най-зверски начин го съсичат. Без хляб и бащина грижа остават шест деца сираци и само идването на руските братя ги спасява от глад и гибел.
Може би затова в съзнанието на малката Вела русите бяха едри, добри хора. Възседнали на пъргави коне, с дълги щикове, с един замах като юнака от приказките те прогонваха страшния поробител. Тези чувства и представи за братята руси тя запази до последния си час.
По-късно в общността на рода майка ни зае мястото на баба Герга. На нашата трапеза често биваха децата на вуйчо Димитър, както и наши роднини и близки.
В този дом, в тази семейна среда растеше моята сестра Вела. Семейството на Вела... То ни пренася в богат, изпълнен с топлота и обич, с красиви пориви и стремеж детски мир. В него кълнат семената, от които по-късно ще се развият и разцъфтят комунистически добродетели. Тук имаше всичко, което е нужно на детството, за да бъде то пълно с чиста радост и щастие, обич и грижи, брат и сестри, обичани и ласкави баби, братовчеди и братовчедки, орляк другарчета от махалата, любими книжки, весели и всепоглъщащи игри. Звънкоструйната чешма, старата круша, розите и гергините в бащиния двор допълваха това, което се нарича семейно гнездо.
На училище
За Вела първият учебен ден дойде, когато през септември 1929 г. удари звънецът на старото каменско училище. Това бе ден на чист възторг и трепет пред новото, пред неизвестното. Как ще пристъпи, как ще навлезе в загадъчния свят на буквите, на цифрите? Ушита бе нова басмена рокличка, купени бяха черни гумени обувки, приготвена бе торбичка с връзка за плочата, калемите и буквара. Сърцето й ще изхвръкне от радост! Но тя пристъпва сдържано, внимателно, сякаш се страхува да не загуби нещо голямо, съкровено.
Първа среща с учителката Мария Илинова, с новите другарчета. Първи часове на песни и глъч... Всичко това за Вела бе по детски красиво и привлекателно.
Тези празнични часове продължават и у нас, в къщи — на малкото столче и масичката. На масичката Вела е подредила скромните си ученически принадлежности. Ще обмисля грижовно онова, което бе казала и което бе поръчала учителката. Ще се старае да научи навреме и точно уроците от буквара, да напише всичко красиво, прегледно, разбрано. Ще я сепне майчиният глас, който я кани топло и внимателно да не се застоява, да излезе навън да си поиграе.