Другарите се съгласиха, защото добре познаваше черния път, който минава край Санаториума по билото отвъд Марини ливади и води за височината под Малък Острец.
Стояхме притихнали на баира, неспокойно шетахме около багажа, все поглеждахме към Каменица.
Атанас и Кочо разпределиха товара между всички другари, обясниха ни как да се движим в колона, предупредиха ни да не говорим, да не оставяме следи по пътя.
Наредени един зад друг, тръгнахме през нивята. Над Вельова баня пресякохме шосето и без път се покатерихме по склона. Пред нас се очерта грамаден връх, струваше ми се, висок чак до звездите, стръмен, после отвесен. Вървяхме с Вела след Атанас, но не го виждахме, по-скоро го чувахме. Тъмният му ученически шинел се сливаше с тъмнината. Колко време сме пътували, нямахме представа. Тежките раници се оплитаха в гъстите клони, сърцата биеха до пръсване, пот обливаше телата. А проклетият връх като че ли след всяка крачка се вдигаше все по-високо.
По едно време краката ни усетиха пътека. Да, действителна пътека. Луна изплува над хоризонта и разреди мрака. Намерихме се на Шопова поляна. Почивка. Ние, новите партизани, се строполихме на земята. Тук стана раздялата с Димитър Вучков.
Старите партизани бяха привикнали да прехвърлят за една нощ грамадни разстояния без път и пътека. А всяко счупено клонче, всеки съборен камък на нас ни правеха силно впечатление. Ето ни над жп линията, която минава южно от село Чепино. Дълга планинска долина. Реката се пени и бучи. Покрай нея като две змии — едната сива, другата черна — се проточват шосето и железопътната линия. Отсреща гори, гори — тъмни, непрогледни.
Всички сме насядали вкупом и наблюдаваме шосето. Навлизаме в опасна зона. Всеки приготвя оръжието. Вела е до Стоил и се възхищава на неговия чисто нов, тежък наган, с който беше въоръжен от ремсистите преди излизане.
— Колко е страшен наганът, какво черно дуло. Имаш ли го, силен си — прошепна тя.
Разпределени по двойки, като пътници, закрачихме по шосето. Вятърът, свеж и хладен, духаше по течението на реката. Тук-там срещахме кираджии. Волските им коли, пълни с дъски, поскърцваха монотонно. Мълчаливо стъпваха коларите около тях, подвиквайки на воловете, които напредваха бавно и поклащаха гърбове. Всеки ден колите се движеха по същия път, натоварени с тежки трупи или бичени дъски с дъх на смола. Вървяхме дълго и завихме по пълноводния приток на реката. После отново тръгнахме в колона по Лепенишкия път.
Светна огънче на запалена цигара. Недалече от нас се чу шумолене, мярна се човешка сянка. Докато се уверя, че не ми се е престорило, показа се втора сянка. Изтракаха затвори на пушки.
— Стой! Кои сте вие? — запита Атанас.
— А вие кои сте? — вместо отговор запитаха насрещните.
— Другарите от Каменица — бе нашият отговор.
Едва тогава се разбра, че това са новоизлезлите чепински другари начело със секретаря на РК на партията Манол Велев. Бяха Никола Грънчаров, Георги Дерлоков и други. За малко да открием огън. Жълтата лунна светлина осветяваше лицата на няколко души, различно облечени. Те разглеждаха нас и ние — тях.
Разглеждахме се като хора, които до този момент не са се познавали, но въпреки това са толкова близки.
Силите вече ни напускаха. Атанас и Кочо, изглежда, също бяха уморени и сами подканяха за почивка. Но още не седнали, трябваше да ставаме. Горският хлад бързо вледеняваше мокрите ни гърбове.
Нощта вече преваляше. От изток небето бледнееше. Шосето свърши. Тръгнахме по непроходимите скалисти брегове на реката. Чу се шепот:
— Наближаваме лагера, внимателно стъпвай да не оставяш следи.
От двете страни на реката се спускаха отвесни скалисти склонове, обрасли с букови гори, прошарени с иглолистни дървета. Миризма на здравец и папрат лъхаше, упойваше. Изведнъж слънцето се откъсна от гористите склонове на Сюткя и бавно се заиздига над планинския хребет. Тясната долина на Лепеница беше залята от ярка слънчева светлина. Кристално бистрите води на реката се блъскаха в камъните и скалите, пръскайки пухкава бяла пяна.
— Погледнете — възхищаваше се на чудната гледка Вела.
После се наведе, откъсна стръкчета здравец, полюбува им се, помириса ги и накичи дрехата си.
На всеки завой, зад всяко дърво или камък ние, новите партизани, очаквахме да се покаже партизанин с хайдушки дрехи, отрупан с оръжие. Най- после — ето го часовоя. Застанал на пост на високата канара, той също ни съгледа, размаха пушката, свали шапката и нея размаха. Появиха се още двама-трима. Те бързо затичаха към нас. Сякаш придобихме нови сили. Стъпвахме по-уверено, бързахме по скалистия склон на лагера.
— Добре дошли, другари, добре дошли! — нахвърлиха се нашите посрещачи и ни запрегръщаха.
Взеха ни раниците, а ние и без тях едва се измъкнахме до върха, толкова бе стръмно. Ето го лагера. Огънят запален, багажът скътан. Другарите се бяха подготвили за нашето посрещане — избръснати, стегнати. Разбрахме, че Др. Феодор е най-главната фигура — политкомисарят на четата. Това бе Атанас Ненов от Брацигово. Много бяхме слушали за него. Професионален революционер, отдал всичко за великото дело на партията. Като ни видя с Вела, той радостно възкликна:
— Пристигат първите лястовички на настъпващата пролет!
После ни разпита как сме пътували, как се чувстваме.
— Подремнете най-напред, а след това ще се видим и ще поговорим.
Всички се свлякохме на земята и заспахме непробудно. След два-три часа бяхме на крак. Другарите ни предложиха партизански питки, а ние на тях домашен хляб.
Към обед Ат. Ненов свика всички другари на четническо събрание. Предстоеше да бъдем приети официално в четата. След като разказа накратко за хода на войната на Източния фронт, за тежкото положение на нашия народ, той ни изложи задачите на партизанското движение. После подробно се спря на трудностите, които ни предстоят.
— Нашият партизански живот, другари, е суров. Борбата е безпощадна. Всяка стъпка на партизанина с съпроводена с риск. Враговете са много, а злобата им расте, колкото повече наближава техният край. Който мисли, че партизанският живот е лек, още сега да си каже честно, ние на никого няма да се обидим. Но поемете ли пътя на народните партизани, връщане назад няма.
Слушахме бавните, претеглени думи на Ат, Ненов. Той се обърна и към мене и Вела.
— За вас, другарки, ще бъде още по-трудно!
Вела се мъчеше да изглежда спокойна, макар че често побутваше очилата си, а това бе признак на вълнение. Специалното внимание, което ни отдели Ат. Ненов, я смути. Тя не обичаше да я отделят от другарите.
— Ние знаехме и знаем, че партизанският живот е труден — отговори Вела. — Въпреки това сме решили да станем партизани и ще пазим чисто това високо звание.
Нейното нежно моминско лице изразяваше непреклонност.
— Добре! Така да бъде!
Зашумяхме, но Ат. Ненов не беше свършил.
— У нас е прието, който стане партизанин, да го кръстим. Можете да предложите какви имена ви харесват.
Мълчахме. Атанас Ненов започна с Георги Шулев,
— Ти, младежо, какво име ще си избереш?
— Имах един много добър приятел в гимназията, наш другар на име Марко. На него искам да ме кръстите.
— Добре, от днес нататък ти си Марко.
След това обърна поглед към Крум Гинчев. Крумето не чака да го попита и започна: „Преди войната прочетох във вестника, че съветският футболен отбор „Динамо” е победил английските футболисти в Лондон и затуй желая моето партизанско име да бъде Динамо.”
— Отлично! С пожелание и ти да биеш винаги врага — каза Ат. Ненов. — А на другарките — продължи той — аз ще препоръчам имена. Имаме хубави български имена.
Той назова Вела с името Пенка, а мене с името Анка. Стоил Гълъбов стана Славчо. Нови имена псевдоними получиха и останалите партизани.
Още на другия ден ни споходиха първите изпитания и трудности. Хлябът, който бяхме донесли, се свършваше. Наложи се да преминем към строг режим на изразходване на храната. Почти гладувахме. Заваля дъжд, а ние бяхме на открито, без огън и завивки. Нощите бяха още много студени, а земята влажна. Завивахме се с Вела с единственото одеяло, което носехме, с нетърпение дочакахме слънцето. Сигнал за ставане ни беше песента на овчарчето, което всяка сутрин изкарваше овцете на паша и безгрижно си свиреше на кавал песничката „Що ме роди, мила мамо, толкоз сиромах”.