Някои от другарите не издържаха на трудностите. Роптаеха поради оскъдната храна и липсата на екипировка.
Тези първи лишения Вела понасяше твърдо, не униваше. Нещо повече. Колкото и чудно да бе, те я правеха още повесела и жизнерадостна. Намираше тема за разговор с всеки, пускаше шеги и остроумия, укрепваше духа на униващите.
През тези дни трябваше денонощно да се бди, т. е. да се носи караулната служба. За Вела това беше истинско удоволствие. Другарите се учудваха на голямото й търпение да седи по няколко часа залегнала до скалата на пост, с бинокъл на очите. Когато отиваха да я сменят, тя посрещаше смяната с усмивка и казваше:
— Аз мога да постоя още малко, другарю.
През нощта на 3 срещу 4 май до нас достигна ехото на стрелба. До утрото никой не мигна...
На другия ден узнахме какво се беше случило. През тая нощ в Карагьозовата градина над Чепино са били разстреляни верните синове на нашия народ, смелите комунисти Ангел Чопев и Винчо Горанов.
А с арестувания Владимир Кацаров полицаите устройват страшна вакханалия. Бият го с железа, с гумени палки, той не отронва нито дума. Тогава го хвърлят на циментовия под и скачат с ботуши от масата върху гърдите му. Бай Владо беше колкото благороден, толкова и твърд комунист. Освобождават го премазан, но несломен. Едва дочака свободата и почина от нечовешките инквизиции месец след 9 септември.
Борбата в Чепинския край ставаше все по-сурова, Четата започва да се стяга за дълъг път към Баташкия балкан, където се намираше ядрото на отряда,
В отряда „Антон Иванов”
Най-после сме на път към Баташкия балкан, ще се присъединим към отряда „Антон Иванов”.
— Движете се един след друг и не се откъсвайте от колоната. В случай на опасност залягайте и откривайте огън по посока на опасността — разпореждаше се командирът на групата Крум (Никола Божанов), горски работник от Ракитово, корав и волеви човек, сякаш изсечен от гранита на родопската скала, а с душа открита и блага като на дете.
Потеглихме по посока на връх Сюткя. Нощта бе непрогледна. Навлязохме в гъста елова гора и изведнъж чухме тревожното „Залегни!”. Косите ни настръхнаха. Кой където и както го свари командата залегна и се улови за спусъка на оръжието. Но... това било само учебна проверка.
Този първи поход беше голямо изпитание за всички ни. Тъмнината особено затрудняваше нашето движение. Плъзгахме се, падахме и залавяйки се за коренищата и стеблата на боровете, отново ставахме да вървим. Между дърветата и храстите, натежали от роса, се измокрихме като мишки.
Вела се учудваше на умението на старите партизани да се ориентират в трудната нощна обстановка. Плетеницата от пътища, пътеки, пътечки, долчета и полянки, през които вървяхме, беше за тях като прочетена страница от книга. И това още повече я караше да бърза, да не изостава от другарите. Ремъците на тежката раница се бяха впили в раменете й, но тя сякаш не чувстваше умора. Някаква вътрешна сила я тласкаше напред и все напред. Особено я вълнуваше предстоящата среща с баташките партизани.
Напрягахме последни сили и вече сме над Батак в местността Петрово бърдо. В този район трябваше да се срещнем с другарите от ядрото на отряда, които да ни преведат към техния лагер. На дадената от нас парола никой не отговаряше. Гората оставаше безмълвна. Най-после с помощта на старите опитни партизани открихме мястото на срещата. Изведнъж пред нас проблесна огън. Падналата гъста мъгла убиваше яркостта на неговите пламъци и той изглеждаше далечен. Забързахме, а огънят се оказа пред нас. Около него заварихме другари, които Ат. Семерджиев (Цветан) назова: Асен (Георги Чолаков), Горан (Тодор Коларов), Виктор (Кирил Томов), Борис (Илия Чаушев). Те пъргаво скочиха и почнаха да се здрависват с нас. Край огъня нямаше място за всички. Асен и Горан ни отстъпиха по-удобните места, близо до топлинката. От оказаното ни внимание ние с Вела продължавахме да стоим смутени и развълнувани.
— Какви сте такива моми! — ласкаво ни закачи бай Асен. — Сядайте! Партизанин не чака да го канят.
Изморени от дългия път, повечето другари заспаха направо на мократа земя. Огънят димеше от влагата. Мокрите съчки в него не горяха, пържеха се. В пепелта бяха зарити картофи.
Вела не спеше. Първата среща с батачани, първите впечатления я държаха в напрежение и очакване. В тяхно лице Вела виждаше слети ведно революционния дух на възрожденски Батак и силата на партията. Сбъдна се мечтата й да бъде сред тях.
— Как всичко е някак делнично, просто, а в същото време голямо, необикновено — чух нейния шепот.
— Това са те, баташките комити — обади се Атанас Семерджиев, усетил вълнението на Вела.
Георги Чолаков с псевдоним Асен се оказа левент с приветливо, добродушно закръглено лице, с живи, умни очи. Този смел баташки комунист израства като виден партизански командир, обичан и уважаван от всички партизани, става надежда и опора в най-тежките битки на антонивановци. Неговото име се превръща в легенда, неговите подвизи — в пример за подражание. Горан (Тодор Коларов) беше едър и широко плещест другар на около четиридесет и пет години. Разговаряше с тънък, необясним за неговата снажна фигура глас. Участник във Владайското въстание и в Септемврийското въстание 1923 година. Бил е много години в Съветския съюз. Виктор — Кирил Томов, работник, секретар на РМС в отряда. От него лъхаше скромност и доброта. И четвъртият от групата, която ни посрещна, беше Борьо — Илия Чаушев, с още младежко и живо лице, усмихнат и сърдечен, готов да услужи с каквото може на другите.
От небръснатите им лица, от едрите широки рамене, от набитите им фигури лъхаха сила, спокойствие, увереност. „Винаги такива си представях Хаджи Димитър и Караджата, Ботев и Бенковски” — ми шепнеше Вела.
Последва команда за тръгване. Спуснахме се към дълбокия дол на Бяла река, прегазихме я и се покатерихме към Соватя. Вървяхме в непрогледна тъмнина.
Колоната се виеше ту надясно, ту наляво, трудно намирахме пътя и пъплехме бавно. Никой дума не отронваше.
На разсъмване мъглата се разнесе и излязохме под Баташкия Карлък. Пред нас се откриха неравни поляни, склоновете на планината бяха обрасли с необятни вековни гори.
Откри се и китното село Батак, а още по на юг се ширна баташкото поле.
Какво беше за нас, за нашите чепински ремсисти, за Вела, за мен Батак? Едва ли ще намеря думи да изразя онова най-омайващо, най-възвишено, което излъчваше неговото име. То ни привличаше с магнетична сила и остана завинаги в душите ни. Още от първата читанка то ни беше дарило с усещане за родина, за роди а кръв и родна чест. После думите на Захари Стоянов: „Батак, благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята“, ни поразиха със своята сила и пророчество. Вазов нарече Батак „българска Голгота” и с това разкри най-вярно неговата прометеевска мисия — през кръв и пожарища да носи огъня на свободата — в две върхови епохи от нашата история — Априлското въстание и антифашистката борба. За да свети неговото име с най-ярка светлина в съзвездието на революционните селища в страната. В далечината, всред очертанията на високи планини, се виждаше Чепинското корито. Белееше се Каменица — мила, родна, недостижима.
По стара, едва забележима пътека се спуснахме към отряда. Посрещна ни млад партизанин с дебел овчарски ямурлук. Това беше един от постовете, охраняващи лагера.
— Другари, ставайте! — провикна се бай Асен. — Посрещайте нови партизани!
От различни страни наскачаха другари. Те приветливо ни посрещнаха.
— Хайде сега устройвайте се, почивайте, пък после ще поговорим повече.
Разтоварихме багажа от гърбовете си, приседнахме, но не можеше и дума да става за спане. За Вела всичко беше интересно. Тя беше трогната от грижите и вниманието на другарите. Нямаше и следа от умората. С всички другари в лагера се запознахме още същия ден. Пръв дойде бай Стефан — Никола Чолаков, брат на Георги Чолаков. Пред нас застана нисък, набит човек с яко жилаво тяло, привидно затворен, но както щяхме да разберем по-късно, с добро сърце. И все усмихнат. Как си приличат двамата братя. И как се различават. И двамата безумно смели и предани до смърт на партията и нейното дело. И двамата уважавани и обичани от всички партизани. Никола Чолаков ни заговори: