— От какво имате нужда? Ясно е, че с тези тънки дрехи не можете да карате. Ще трябва в най-близко време да ви снабдим с топли дрехи.
Той извади от джоба си и подаде на мен и на Вела по един малък пистолет (броунинг).
— Засега не разполагаме с подобри — сякаш се извиняваше бай Стефан.
Пристигна и Живка (Катя Ванчева) — млада, стройна жена с миловидно лице и живи, будни очи. Ние знаехме, че тя беше оставила едногодишния си син Тошко и затова я гледахме с възторг и благоговение.
Светостта на майчинството, пожертвано заради борбата, украсяваше с неотразимо сияние умното, мило лице на тази партизанка, която по-късно щеше да се превърне в легенда. При разгрома на отряда тя заедно със своя мъж и своя девер ще загине геройски, ненарадвала се на своята първа рожба.
Живка ни запрегръща и ни предложи да спим при нея на топло и сухо в землянката. Побърза да ни запознае със съпруга си Найден (Георги Ванчев) и с неговия брат Ради (Алекси Ванчев). Бай Найден се оказа млад мъж с енергично и усмихнато лице. Сърдечно се ръкува с нас, погледна ни с Вела и предложи да подстриже косите ни. Разбрал обзелото ни смущение, побърза да добави:
— По-добре по-рано, преди да сте се напълнили с въшки — пошегува се той.
Тук беше и малкото Спартаче (Тодор Чолаков), симпатичен и подвижен, около 16—17годишен, напуснал ученическата скамейка смел ремсист, верен потомък на батачани. Той ни предложи да се храним от неговата консервна кутия.
През този ден се запознахме и с други баташки партизани, завърнали се в лагера. Например с Ангел Чаушев (бай Въльо). За неговия героизъм бяхме чували много. Имаше комитска външност — черна като смола коса, високи черни вежди, остър поглед. Отличаваше се с природна интелигентност. Въпреки годините му — около четиридесет — той беше строен и спретнат. Научихме от другарите, че обичал да пише стихове. Четеше много. На 22 юни 1941 г. беше изрекъл клетвените думи за баташките комунисти и патриоти: „От днес ние сме войници на Червената армия.” На 2 септември с. г. той даде първите изстрели срещу врага в Родопския край.
Петър Марджев (Киро) беше със своя син Странджата (Андрей Марджев). Бай Киро беше възрастен, сдържан, мълчалив, обаятелен, предан на делото другар. Запознахме се и с бай Делю (Димитър Чучулев), слаб, среден на ръст, с добродушни очи, един от първите и смели ятаци на отряда „Антон Иванов”. Той се отнасяше с голямо внимание към нас с Вела. Със затрогваща нежност разказваше за трите си дъщери Марийка, Иванка и Невенка, които бе оставил в Батак, И трите отрано, още малки, се включват в борбата.: Най-голямата, Марийка, заедно с група ремсисти от Батак по поръчение на щаба на отряд „Антон Иванов” ушива едно от първите партизански знамена. Бай Делю ни поведе към друга група баташки партизани. Представи ни на Стойчо (Петър Велев), Дончо (Атанас Кънев), Смилян (Никола Велков).
Цветан (Атанас Семерджиев) ни запозна с вътрешния ред в лагера, с кухнята, с охраната, подреждането на раниците и т.н. Така че още от първия ден заживяхме с ритъма на партизанския живот и се почувствахме като в свой, роден дом.
Но още с първите дни дойдоха и изпитанията. Особено ни измъчваха зачестилите дъждове. Небето като че ли се продъни. Валя ден, два, три, неделя, втора, ту бавно и тихо, ту като из ведро. Понякога над гората се извиваше страшна буря. Тежки оловни облаци висяха над самите върхове на дърветата. Мъгли пълзяха по склоновете.
Не по-малко ни мъчеше и гладът. Жандармерията и полицията бяха блокирали всички села наоколо. По гората нямаше жива душа. Връзките с ятаците се поддържаха много трудно. Храната се състоеше от постна картофена чорба, а и картофите, зарити още през есента на 1942 година в местността Соватя, бяха на привършване. За подсилване на храната и главно за витамини добавяхме в казана див горски лук — малко тревисто растение с лютив вкус.
Но странно, въпреки проливния дъжд, въпреки глада настроението на всички партизани през тези дни беше бодро.
Най-бодри и жизнерадостни бяха младежите. Младежите от Чепинското корито живеехме задружно, сплотени във весел и бояк колектив, който стана обединително звено на всички млади хора в отряда. Към колектива се приобщи и Атанас Юмерски (Миташа) от Пловдив, слаб, леко прегърбен другар, известен в отряда със своята смелост.
Измъчени от дъжда, един ден ние се заехме и издигнахме под нашите елхи, там, където живееше младежкият ни колектив, солиден навес. Подпряхме го с елхови дървета. Дълъг почти седем-осем метра, той ни побра всички.
Все пак и навесите не можеха да ни запазят от продължителния, всепроникващ дъжд. Безвкусната дъждовна вода се цедеше през своеобразния покрив и на струйки се лееше върху нас. За да се подсушаваме и стопляме, бяхме принудени да поддържаме пред навеса голям огън.
Щом се стъмнеше, около нашия огън се събираха много партизани. Тези сбирки се превръщаха в импровизирани просветни кръжоци или в литературно-музикални вечери.
— Бай Феодоре, бай Горане, разкажете ни за Съветския съюз — се обръща Вела към бившите политически емигранти Атанас Ненов и Тодор Коларов.
И двамата имаха богат жизнен опит, ярки и разностранни впечатления от Съветския съюз, които увлекателно споделяха с нас. Започваха живи, сърдечни разговори за новия свободен живот в Страната на съветите, за героичните борби и подвизи на съветските хора, за жестоките сблъсквания с враговете, за силата на партията на болшевиките. Разказваха сладкодумните и душевно богатите бай Феодор и бай Горан. В техните разкази участваха всички. Та нали ставаше дума за онези скъпи осъществени мечти в Страната на съветите, в името на които бяхме напуснали дом и семейство и понасяхме всички лишения и опасности.
Партизанската мечта има чудна сила. Тя сгряваше сърцата и в най-мразовитите дни, раздвижваше и придаваше невиждана сила на най-отпадналия, изтощен от глад и рани партизанин. Тя, партизанската мечта, раждаше твърдост и упоритост пред лицето на врага. Мечтаехме и вярвахме.
Напуканите от студовете и ветровете лица сияят, насълзените от лютивия пушек очи греят като ясни изворчета. Край на споровете и разговорите! Време е за песен!
„Напред, другари млади, през пламъци и дим.
През кръв и барикади, кат вихър да летим.”
Младежка песен, но пеят всички. Няма стари между нас. Юнашките сърца не стареят. Звуците на песента раздвижват мокрия въздух. Клоните на елхата шумолят под стичащите се по тях дъждовни капки и този горски шум сякаш се слива с нестройната мелодия, А наоколо е тъмнина и дъжд, дъжд, дъжд.
Ето защо нашия бивак под връх Карлъка кръстихме „Дъжд бивак”. Много ни бяха измъчили тия безкрайни пролетни дъждове!
На 15 май стана тържественото полагане на клетвата от всички нови партизани. На едната страна на полянката бяхме строени ние, новите, а срещу нас — старите партизани. По средата стърчеше пирамида от три карабини с натъкнати ножове, а на единия нож висеше пистолет... Гората, приглушена под ниското облачно небе, слушаше тържествените думи на партизанската клетва, клетва пред народа, пред неговото героично минало, настояще и свободно бъдеще. Пред партията полагаше клетва нов многочислен отряд патриоти и патриотки.
В моето съзнание дълбоко са запечатани съсредоточените лица на другарите. До мен стоеше Вела, стиснала ръката ми.
Отпред застана Серги (Георги Кацаров), комисар на отряд „Антон Иванов”, с лист в ръка. Широкото му русо лице, едрата му стройна фигура излъчваха сила.
Сините му очи, обикновено живи и весели, сега гледаха строго. След няколкото думи за значението на клетвата той започна да чете бавно и тържествено. И ние всички с него повтаряхме:
„Аз, народният четник от отряд „Антон Иванов”, се кълна и обещавам пред другарите си и целокупния български народ, че ще служа и ще се боря вярно и честно, с безстрашие и себеотрицание в борбата против фашизма, чужд и наш, до пълното му унищожение и очистване от лицето на родната земя. Кълна се и обещавам с твърдост, с желязна дисциплина и гордост да се боря и изпълнявам програмата, решенията и правилата на Отечествения фронт и неговите органи, да преодолявам всички трудности и лишения, а когато се наложи, да дам и живота си капка по капка за великото освободително дело. Безпощаден към народните врагове, кълна се, обещавам да бъда верен страж и защитник за българския народ, на неговата чест, имот и славни традиции! Ако ли пък престъпя тази клетва, издам другарите си, четническата тайна или се предам в ръцете на врага, нека бъда трижди проклет и понеса най-суровото наказание — разстрел с оръжието, което целувам!”