С гордо вдигнати глави всички поред целувахме пистолета. Заключителните думи „Заклех се!” отекваха между дърветата и ни напомняха, че от този момент всеки от нас не принадлежи на себе си, а е войник, на партията и народа.
През целия ден празничното настроение не секна. Всички живеехме с мислите за голямото дело, което ни предстои, за безсмъртието на хилядите комунисти и ремсисти, които бяха отдали своя живот за тържеството на комунизма. Сърдечните и задушевни разговори продължиха до вечерта.
Ние заживяхме в една атмосфера, която създаваха баташките партизани около себе си. Тяхното присъствие и юнашко крило над нас с Вела и другите младежи излъчваше нещо мощно, велико, което те кара да пламтиш, да се гордееш, че пред техните строги бащински очи си изрекъл партизанската клетва.
След клетвата в лагера стана по-шумно. Край нашия „младежки” огън се водеха оживени разговори.
Вела споделяше как си представя утрешния ден.
Нейната мечта бе по-скорошното пристъпване към бойни действия.
Нарасналият брой на младежите в отряда, вливането на нови партизани изискваше укрепването на ремсовата работа. Свика се младежко ремсово събрание, което започна просто, делово. На него присъстваха около петнайсетина нови партизани. За нас това беше първото ремсово събрание в отряда.
С кратко слово събранието бе открито от Виктор (Кирил Томов).
— Ще обсъдим два въпроса: задачите на РМС в отряда и попълване на ръководството на организацията.
Събранието ставаше на около тридесет крачки от лагера, на малко оголено място всред гората. Издебнали кратко затишие на дъжда, ние стояхме прави око по един пън. Земята беше напоена с влага.
— Какви са задачите на ремсистите? Организацията изисква от всекиго да бъде добър боец, да се научи да стреля, да усвои партизанските правила...
Виктор излагаше една след друга задачите. Чувстваше се неговият опит в организационната работа.
Той говореше за това, че ремсистите трябва да се учат от старите другари на дисциплинираност, на твърдост и смелост, да бъдат винаги между първите в поход и в бой.
След Виктор взеха думата и се изказаха няколко души от старите партизани. Ние, новите младежи, се стеснявахме. Поглеждахме се един друг, подканяхме се.
Заговори Вела.
— Всичко, което другарят Виктор и другите другари говориха, за нас е много важно. Ние ще се стараем да бъдем добри партизани, да не трепваме пред трудностите...
Вела постепенно надвиваше своето смущение. Започна да говори с характерната за нея убедителност и жар. Лицето й се покриваше с руменина, а ръцете често оправяха ту очилата, ту късо подстриганата коса.
Но какво конкретно се изисква от нас, ремсистите?
В поставения въпрос се съдържаше известен упрек към Виктор и другите, които говориха преди Вела. Липсваха конкретни мероприятия в техните изказвания.
От нас конкретно се иска да поддържаме бодрия дух сред младежите, но не само сред младежите. Гладът, дъждът, трудностите като че ли плашат някои... Ние трябва да сплотяваме всички младежи в нашия колектив, въпреки суровите условия да внасяме бодрост в живота на отряда .Около огньовете можем да организираме политически и научни беседи. Предлагам да се обмисли издаването на стенвестник.
Събранието взе съответни решения по предстоящите задачи. В основата на тези решения бяха доста конкретни мероприятия, предложени от Вела.
В ръководството на организацията бяха избрани Вела, Марко (Георги Шулев) и още един-двама младежи.
След събранието Вела поведе задушевен разговор с баташките ремсисти Максим (Марко Карлюков) и Сашката (Георги Джурков), които бяха дошли в отряда няколко дни преди нас.
— Щом получихме със Сашката повиквателните заповеди, явихме се незабавно в казармата в Девин, облякохме войнишките дрехи, грабнахме оръжието и право тук, в балкана — разказва Максим.
След това той заговори за успехите на баташките ремсисти, за проведените от тях акции, за готовността им да дойдат при нас в партизанския отряд.
— Всички младежи са прогресивни — продължи Максим. — А каква млада интелигенция имаме. Учащите се и студентите са все наши другари с изключение на двама-трима легионери.
С уважение той произнасяше имената на Стефан Василев, Трендафил Керелов, Тоско Ванчев, Евтим Пунчев, Янко Янев и други, които дейно участваха в борбата на РМС и партията в Батак и в София.
Увлечени в непринудени другарски разговори, не забелязахме как тъмнината се промъкна в гората. Долу в дерето заиграха пламъците на партизанския огън. Разговорите, разбира се, веднага се пренесоха край огъня. Разговорът е още по-сладък, когато слушаш пукота на съчките, клокоченето на врящата вода, приятния мирис на качамака...
По това време Вела беше привлечена и вече работеше към ръководството на отряда. Подпомагаше го в просветната и политическата дейност. Пишеше писма, позиви, доклади и други материали, призивни и бойки, така нужни за момента. В една ученическа чанта грижливо съхраняваше архивите на ръководството на отряда.
Отрядът ставаше внушителна сила, но и врагът не спеше. В своята борба с партизаните той използваше и демагогски методи, които имаха за цел да заблудят народа, да подмамят лековерните, да демобилизират неустойчивите. Един от тези демагогски методи беше и обявяването на амнистия, както и разпространяването на полицейски позив от името на близките на партизаните. На организирани от полицията публични събрания към партизаните се отправяха всякакви страшни закани. И в същото време лицемерно апелираха към нас да проявим благоразумие, за да спасим от смърт младия си живот, като доброволно прекратим въоръжената борба и се предадем на милосърдието на фашистката власт, че сме били заблудени и т.н.
За разобличаване демагогския характер на предлаганата амнистия и главно на разпространения полицейски позив от името на близките на партизаните нашият отряд се обърна към населението в Пещерска околия със специален позив. В неговото написване участваха всички, но основните моменти бяха разработени от Серги, Феодор, бай Горан и Вела. Размножаван на ръка не само от нас, партизаните, но и от нашите свръзки, ятаци, от легалните и ремсовите организации, този позив зовеше патриотите в нашия край на борба.
Писмото
Най-страшното в партизанския живот не бяха несгодите и страданията, които ни преследваха на всяка крачка.
Вярата в победата и мечтата за новия живот бяха по силни от страха.
Измъчваше ни мисълта за смъртната опасност, на която излагаме живота на нашите близки — родители, братя и сестри, а някои от партизаните бяха оставили и невръстни деца. Не излизаха от ума ни мъките и теглилата, на конто ги бяхме обрекли. Нима можеше да се очаква милост и човещина от фашистката власт?
Безсилни да ни заловят, те щяха да излеят цялата си злоба върху нашите майки и бащи, върху най-близките и скъпите ни хора.
Знаехме с Вела, че нашите ще се измъчват най-много от неизвестността. Те не знаеха нищо за нас, нито къде се намираме. За тях ние бяхме сякаш потънали в бездната на тъмна и неведома нощ. Има ли за майчиното и бащиното сърце по-голяма болка от страшната неизвестност за техните деца?
Няма граници майчината и бащината обич, майчината и бащината мъка.
Врагът не мълчеше. Зли езици пущаха по селата слухове за нас, един от друг по-тревожни, по-страшни. Пускаше ги полицията, за да тормози нашите близки, пускаха ги и фашизирани младежи, разпространяваха ги без зла умисъл, но със същия ефект и някои дърдорковци.