Не беше трудно да научим какво е станало у нас след излизането ни в балкана на 27 април 1943 г. Била е вечер на смут и тревога. Сякаш страшен пожар обхванал къщата ни и в неговите пламъци са изгорели спокойствие, надежди, родителско щастие.
Майка ми наистина предчувстваше предстоящата раздяла. Тя се досещаше за намеренията на Вела, но не очакваше да тръгнем едновременно и двете. Това я объркало. В момента не помогнали обясненията и увещанията на брат ни.
— Ето на — сочел той бележката, която му бяхме изпратили. — Заминали са за София. Нали виждате какво става в полицейския участък в Лъджене. Затова са заминали за София. Ще се укрият временно в големия град, па като поутихне, ще се върнат пак.
Но трудно може да се излъже сърцето на майката.
— Никаква София и никакво криене. Направо за гората са заминали те — упорито нареждала мама. — То за Вела, както и да е, тя е по-силна, калена. За нея очаквах. Ама Гера, боже мой, как може и тя. Та тя и със здравето не е в ред. Боледува от плеврит, от пневмонии. Как ще прекарат там на дъжда, на студа? Как ще лежат на голата земя, без постилка, без завивка?
Сърцето й се свивало от болка. И пак се обръщала към брат ми:
— Бягай, Тодоре, какво стоиш. Бягай! Гледай поне Гера да убедиш да се върне!
Брат ми знаеше какво е положението. По настояване обаче на мама и тате отива и до София. За да облекчи болката им, казва, че се е срещнал със сериозни хора, от които е научил, че двете с Вела сме на сигурно място и сме добре. Но мама и тате не му вярват.
— Брей, каква беля стана — говорел объркан тате. — Да са момчета, иди-дойди. А то момичета.
И той ходи, пита и разпитва за нас, търси ни.
Зареждат се дни на мъка и изпитания, нощи — без сън, без покой.
Мама стои до пътната врата на двора и все чака да се върнем отнякъде. Не я заключва и нощем, оставя я открехната, дано стане чудо — да се приберем у дома.
На улицата не излиза — да не срещне лоши очи, да не чуе грозни думи. Пази пламъчето на своята неумираща майчина надежда.
Какво да направим, се питахме с Вела, за да ги извадим от терзанията на неизвестността, да разсеем слуховете, да им вдъхнем вяра в силите на нашата партизанска армия, в победата! Те трябва да научат, че ние сме далече от пипалата на врага, че имаме оръжие и сме бодри и силни, че техните страдания са частица от страданията на целия народ и те трябва с чест да ги понесат.
Ние вярвахме в нашите родители. Само нашата твърда дума и съзнаването на народното дело можеше да ги съвземе от големия удар, да им даде сили да понесат непоносимото.
Не биваше повече да мълчим, И ето седнахме и написахме писмо, Вела диктуваше, аз пишех:
„10 май 1943 г., Балкана
Мили мамо и тате,
Прощавайте, че заминахме, без да ви се обадим. Сега ви пишем от балкана. Научихме, че сте се много тревожили и сте ни търсили.
Ние много добре знаем колко мъки и страдания ще ви причиним, колко много ще ви разкарва и тормози фашистката полиция, но трябва да ви кажем истината. Не от страх, не от уплаха дойдохме тук. В гората дойдохме не да се крием, а да се борим против фашизма до свалянето му. Затова знайте: докато в село има кметове като Павлов, докато са на власт царборисовци и филовци, у дома няма да се върнем.
Безбройни са страданията на нашия народ, поробен от немските империалисти и техните български слуги. Те грабят страната ни и превръщат нашата прекрасна родина в база за нападение срещу Великата страна на социализма. Но нашият народ, който даде такива герои като Левски и Ботев, ръководен от комунистическата партия и Отечествения фронт, се бори и ще се бори за своята свобода и независимост.
Мила мамо, още един път простете за страданията, които ви причиняваме.
Понесете гордо тези страдания. Сега страда целият наш народ.
Мили родители, не се съмнявайте, че скоро ще бъдем отново заедно, с целия народ да се радваме на извоюваната свобода.
Обадете се на бачо. Кажете му добре да се пази. Изпращаме сърдечни поздрави на вас и всички другари.
Горещо любящи ви: Вела и Гера.”
Писмото бе своевременно предадено на родителите ни от бай Димитър Содев.
Етапни комендантства, блокади, теглила
Нашето излизане в балкана идва като гръм в Каменица и Чепинско — за местната фашистка управа и за трудовите хора. Такива бяха отзивите, които получавахме от връзките ни в селото.
Ние бяхме едни от първите партизанки в Родопите, и то при онзи морал и предразсъдъци у хората.
— Брей, докъде се е стигнало. Момичета да тръгнат с пушки срещу държавата, власт да събарят — учудват се мнозина.
Щом и дъщерите на такова уважавано семейство като Пейовото са против властта, свършено е с царската държава — споделят честни трудови хора.
За издирването и залавянето ни полицията вдигна тревога. С телеграма от 12 май 1943 г. до областния полицейски началник в Пловдив околийският полицейски началник известява, че ни търсят усилено. Телеграмата гласи: „Моля нареждането Ви, гн. старши командир, да се издирят и заловят лицата:Величка Пейо Пеева, 21 годишна, студентка, носи светли очила, облечена в пола и жакет, кафяв на цвят, спортни обуща; и Гера Пейо Пеева, 18 годишна, облечена в пола и дълго палто син цвят, и двете сестри жителки на село Каменица, Пещерско, които на 27 април т.г. вечерта изчезнали от разходката и заминали неизвестно за къде.”
Търсят, но напразно. Настава още по-трудно време и за родителите ни. По няколко пъти на ден ги викат ту в общината, ту в полицейския участък, заканват се, заплашват ги,
— Кажете, вие знаете къде са, с кого са. Иначе, не забравяйте, няма да ви е лесно!
— Нищо не знаем! Колкото ги знаете вие, толкоз и ние — вдига рамене баща ни. — Търсете ги, намерете ги.
Към 4 май 1943 г. бързо се разнася по селата мрачната вест за разстрела на народните борци Ангел Минков Чопев и Заварин Стоев Горанов. Полицията се опитва да инсценира шантаж. Заблуждава населението, че арестуваните са били убити при опит да бъдат освободени от нас, от партизаните. На лъжите им никой не се хваща.
Мама и тате също са смутени и изплашени.
— Брей, виждаш ли какво можеше да стане, ако и нашите не бяха избягали в гората — казва баща ни. — Арест, бой, смърт. Управници! Нямат никаква милост, проклетниците му проклети.
И изведнъж в тая тревога и смут проблясва светлинна. Късно на 18 май баща ни намира писмо, малко тежичко, пъхнато под пътната врата. Грабва го — и веднага при майка ни. Гледат, писмото от нас. Разбират всичко.
Взема баща ни писмото и чете с пресипнал глас, майка ни слуша и плаче тихо, може би от радост, може би от мъка.
Четат го, препрочитат го. И за двамата е вече ясно — връщане назад няма. Вземат писмото и го пускат в една цепнатина в зидарията на тавана.
А следващите дни пак привикване и тормоз в общината.
Една майска нощ рано, към 2 часа, на пътната врата се чука силно, продължително. Баща ни става полусънен и отваря. В двора нахълтват полицаи.
— Имаме заповед да ви арестуваме и отведем за интерниране. Затова си пригответе набързо лек багаж за из път. В четири часа трябва да бъдем на гарата.
Баща ни се опитва да възрази.
— Чакайте, бре хора. За какво, защо ни арестувате. Как тъй на тъмно, през нощта. Нали в тази държава има закони, нали има права на гражданите. Пък и ние сме стари.
— То, че има закони, има — отговаря троснато старшият. — Но за такива, дето са тръгнали да събарят царщината, те не се отнасят. И повече не разсъждавайте, ами се пригответе бързо! Иначе има да ви гоним на тръс до гарата.
Тате и мама се суетят насам-натам. Какво ли да вземат със себе си? Какво да оставят!
Полицаите удрят червения восък. Запечатват вратите. Нашите се разделят с дома си. Мама едва се влачи, краката й са като вдървени. Няма сили дори да плаче.
С голям денк на рамо тате няколко пъти се препъва и пада, докато стигнат до гарата. Тежи. Тежат и денкът, и мъката. А на гарата същински панаир. Народът се тълпи да гледа как откарват интернираните. На групи полицаите довеждат родители и близки на партизаните. Перонът се изпълва с народ. Ведно с пухтенето на локомотива в ранната тиха утрин ехтят викове, глъч, псувни, ругатни, плач.