На гарата ги няма само родителите на Георги Шулев, бай Димитър и кака Спаса. Разделени, единият в Орехово, другият — в село Черни Вит, Тетевенско, те са интернирани малко по-рано.
Другите семейства — Димитър и Невена Гълъбови с дъщеря им Величка, Георги и Султана Гинчеви с децата, със снаха си Марийка Гинчева, Вела и Илия Чаушеви и дъщеря им Виолета и семействата на останалите другари, излезли с нас в балкана, са също на гарата.
От нашето семейство са баща ни, майка ни, сестра ни Йорданка и няколко месечната й дъщеря Марийка. За брат ни също имало заповед, но той вече бе мобилизиран.
Натикват ги във вагоните като стока.
В околийското в Пещера групите на интернираните все повече нарастват. Тук докарват нови семейства от Брацигово, Батак, от целия район.
В ниско, тясно помещение с циментов под, залян с вода, са надиплени човек до човек. До нашите са Георги и Марийка Семерджиеви, Мариана и Георги Гяурови със сина им Николай (днес световноизвестен певец), бай Васил Дамянов от Брацигово с жена си и други. Интернираните са подложени на голям тормоз. В съседните помещения са задържани няколко млади другари. През нощта те са инквизирани жестоко. Околийското ехти от техните отчаяни викове. Нашите са на крак, никой не заспива. На сутринта полицаите нарочно превеждат съсипаните от бой другари през помещението, където са интернираните. Все едно, че им казват: „Гледайте! Слушайте! Правете си и вие сметка!”
Приятели на баща ми от Пещера издействат свиждане с него.
— В града се пускат слухове, че ще ви разстрелват — прошушват те. — Но едва ли ще посмеят.
След дълги митарства и обиди — отново в гара Пещера. Натъпкани в конски вагони, интернираните потеглят към Пловдив.
От каменската група освобождават и връщат само сестра ни Йорданка и сестрата на Крум Гинчев, също Йорданка — заради невръстните им деца. Бременната Марийка Гинчева, жена на Крум Гинчев, обаче не освобождават. Считат я за особено опасна.
В Пловдивското железопътно комендантство обстановката е още по-плачевна. Наблъскани като сардели, хората се задушават, повръщат, припадат.
— Абе, момче — обръща се баща ми към полицая, който ги пази, — поне жените и децата, бременната жена поне пуснете малко на въздух. Ще се издушат. Нали виждаш какво става при нас.
— Виждам, виждам — отвръща раздразнено полицаят. — Нека повръщат! Да припадат! Ти какво искаш? Вашата мамка шумкарска, да не сме ви повели на курорт към Варна и Бургас!
Теглилата продължават. В комендантството на гарата в Стара Загора отново теснотия, жега, припадъци. Бледа и жълта като восък Марийка Гинчева едва се държи на краката си. Без охкане, без стон, тя понася несгодите. Дори се шегува. Намира сили в себе си да ободрява другите.
Девойките Виолета Чаушева, Величка Гълъбова, момичета жизнени и млади, не изпадат в униние. Лудуват, смеят се предизвикателно срещу полицаите, а те размахват заплашително камшици. Майките още повече се тревожат.
— Мирувайте бе, момичета — карат им се те, — не виждате ли къде се намираме, ще ни затрият като кучета проклетите.
— Ба, още не са ни затрили. Нека да посмеят само. Ние сме толкова много — не мирясват момичетата.
Мъчително нощно пътуване през Балкана. И пак етапно комендантство. Този път в Горна Оряховица. Смрад, дървеници, ругатни. От полицейското в Горна Оряховица разпределят интернираните по селата. Чаушеви тръгват към Ловеч, Гинчеви към Кесарево. Тук в Кесарево Мария Гинчева ражда първото си дете. Наричат го Живка, на партизанското име на смелата партизанка Катя Ванчева.
Мама и тате отправят към град Лясковец, Горнооряховско. Конвоирани само от един полицай, пристигат рано сутринта в малкото градче. Тук никога не са идвали. Пък и никого не познават.
От участъка полицаят ги повежда из улиците да си търсят квартира за настаняване. Тук-там почукват, подпитват, но хората не ги приемат. Отказват, страхуват се. Гледат — развежда ги полицай с пушка.
След доста скитане най-после се намира хазяин — Димо Паралесов. Особен, своеобразен човек.
— Най-напред, аз искам да знам що за хора сте — обръща се той към родителите ни. — Ако сте интернирани за спекула, вън, да ви няма! Ако сте политически, добре дошли.
Приема ги. Дава им два чувала слама за настилане на пода. Тате и мама се настаняват криво-ляво в една празна приземна стаичка. Новият им живот на интернирани, на съмнителни със съответен режим на ежедневно разписване в участъка започва.
Но постепенно хората ги опознават. По улиците срещат някои погледи на омраза. Това са погледи на местни управници. За тях нашите родители са родоотстъпници, дигнали ръка срещу царя и обществения строй. В повечето хора обаче мама и тате срещат съчувствие и състрадание. Някои ги канят да им помагат в полската работа и те отиват. Канят ги в домовете си. Голяма подкрепа им оказват Ганчо и Пенка Къцаркови.
С особено внимание към тях се отнася Цветана Глушкова, добра, скромна жена — учителка. Тъй като й се налага да отсъства за дълго, предоставя им за живеене малкия си скромен дом с част от покъщнината.
За родителите ни месеците, прекарани в Лясковец, са един дълъг кошмарен сън. В тревоги за нас, в мисли за своята орисия, за близките си. Тревогата се подсилва от постоянните съобщения в пресата и по радиото за убити партизани, за осъдени народни борци. При всяко съобщение с имената на непознатите герои, сърцата им трепват, все едно, че са загинали техните деца. Лоши са съобщенията, които идват и от нашия край, от Каменица.
Много от близките и роднините ни, непосредствено включени в борбата, са поставени под полицейско наблюдение. Не закъсняха и някои драматични събития.
До мама и тате стига вестта за арестуването на Надка Шулева, нашата братовчедка, обвинена в поддържане на връзки с партизаните. Заедно с нея е арестуван и баща й — вуйчо Димитър, и синът му Тодор. Цялата си злоба към Вела и мене полицията излива върху тях по най-жесток начин. Виковете на вуйчо ми и братовчед ми стигат през стената до Надка. За да облекчи поне тяхното положение, тя поема цялата вина върху себе си.
Отзвукът от интернирането на мама и тате, тревожните слухове за нас, блокадите, арестите на наши близки, подкопават набързо здравето на иначе коравата и жизнена баба Герга, майката на моята майка, към която Вела бе много привързана. Баба Герга не издържа и умира през август 1943 г.
Същото се случва и с баба Вела, майката на баща ми. Не може тя да се примири с мисълта, че смърт дебне нейната внучка Вела. Не може да понесе интернирането на своя син и снаха. И тя умира няколко дни след баба Герга.
Мъката на родителите ни по тях е голяма. Тази мъка се подлютява и от това, че полицията ги лишава от възможността да отидат на погребението им, да хвърлят една шепа пръст на гроба им, едно цвете да сложат.
Но тези скръбни новини причиняват не само мъка на нашите родители там, в далечния Лясковец. Те извършват прелом в тях, внасят твърдост и непримиримост в душите им. Набира се бавно и упорито омраза към фашистката власт, станала причина да се разпилее семейството ни по различни пътища и краища на страната. При освобождаването им, късно през есента на 1943 г. едно полицейско величие казва:
— Отивайте си и си опичайте акъла през зимата. Па пролетта да не ми се мяркате тук. И вас, и децата ви ще смажем като буболечки. Па, ако щат вашите, червените, болшевиките, да опрат на Дунава.
Завърнали се у нас, мама и тате усещат, че нещо се е променило. Всички съседи, почти всички хора от селото се отнасят към тях с още по-голямо внимание и уважение.
А полицаите не дремят. Пред пътната ни врата увисва полицейски пост. Не закъсняват блокадите и претърсванията на нашия дом. Един, два, няколко пъти обграждат къщите, още от вечерта. Една заран хващат баща ми. Пред щиковете на войниците той трябва да ги води в избата, по тавана, из стаите. Обръщат каци, сандъци, мушкат със щикове в дървата, в дрехите, във всички подозрителни места. Търсят Вела, търсят мене, търсят укрити партизани.
— Неведнъж — разказва брат ми, — като идвах да видя родителите си, бивах посрещан на пътната врата с викове: „Стой! Горе ръцете! Не мърдай!”