Такива текат у дома дните — тежки и мъчителни. А ние бяхме в бойна готовност.
Първа акция
На 17 май на лагера „Дъжд бивак” се състоя закрито партийно събрание. Решено бе да бъде нападната дъскорезната фабрика „Кьошка”, която произвеждаше дървен материал и бараки за немците на Източния фронт.
Към обяд на общочетническото събрание Георги Кацаров (Серги), политкомисар на отряда, ни запозна с плана на акцията. По това време командирът на отряда Георги Ликин (Дед) отсъстваше, беше край Пловдив. Вела беше определена да участвува в щурмовата група начело с Георги Чолаков (бай Асен), която имаше най-трудната и рискована задача — овладяването на централния обект, фабриката. Аз бях в групата по охраната.
Предстоящата акция държеше всички ни в напрежение. Това беше темата на нашите разговори. През целия ден Вела бе оживена. Включването й в щурмовата група с най-опитните партизани беше израз на голямо доверие към нея. Ще оправдае ли доверието? Ще се справи ли успешно с поставената първа бойна задача?.
Най-после дойде време да напуснем „Дъжд бивак”. Колоната потегли през голото било на Баташкия Карлък. В тъмната нощ тя се движеше по някакво известно само на баташките партизани стара коларска пътека. Превалихме билото и пак навлязохме в горист терен. Тъмно като в рог. Нищо не се вижда. Някой се спъна в съборено дърво, изглежда, че се удари лошо... И пак вървим. Пазим пълна тишина, разговорите са забранени.
На разсъмване излязохме на просторни горски поляни в местността „Чатакли” и се разположихме да денуваме. Командването веднага организира охраната. Съсипани от дългия път, всеки бързо си стъкми място за лягане. Кой върху хвойна, кой направо върху земята. Ние с Вела легнахме върху начупени елхови клони. Добре, че утрото бе ясно и слънчево.
— Ей, най-после да видим слънце! — радваха се всички партизани. Един път да се позатопли, тогава и да вали не е страшно.
Понапече утринното слънце и временният бивак се размърда. Сънени другари се надигаха да търсят припеците. От покритите с мъх клони на елите и от тревата на полянките взе да се издига лека пара. Дъхавите полски цветчета и тревици, освободили се от тежестта на дъждовните капки, изправяха нежните си стъбълца. Глухар пропя някъде наблизо.
Но към обяд времето бърже се развали, заваля мокър сняг, поради което акцията беше отложена за следващия ден.
— Те това е, дето казват циганите: дъжд да вали, сняг да фърка, ама лошо време да нема — обади се някой. Като че ли е март, женско време!
— Не сте справедлив, бай Круме — обади се Вела към Никола Божанов. — В какво ние, жените в отряда отстъпваме на мъжете?
Шегата си е шега, но тя бе права. Та нали в партизанското движение ние бяхме навсякъде — на явки или разузнаване, на пост, на дежурство в кухнята. В живота на отряда нашето равноправие се утвърждаваше съвсем естествено.
Никола Божанов беше съгласен с Вела.
За беда почти всички другари бяхме леко облечени. Нямахме завивки — одеялата, чергите, изобщо багажът остана скрит на „Дъжд бивак”. Никой не очакваше такова внезапно застудяване.
Вечерта на временния лагер лумнаха големи огньове. Ние се гушехме под клоните на грамадните ели. Към полунощ снегът престана, а на сутринта пак грейна майското слънце.
Към десет часа на полянката излязоха около петдесет коня на паша. Стопаните, власи, заедно с животните бяха задържани. Към 3—4 часа след обед на нас се натъкнаха няколко горски стражари, които също бяха задържани.
Привечер след последно прегрупиране отрядът тръгна за обекта. След малко към колоната се присъедини групата, блокирала горския пункт, от който бяха доведени двама горски стражари и един придворен ловец, дошъл да организира лов за цар Борис.
По колоната се предаде — Пенка (Вела) да излезе напред при бай Асен. След това се изясни, че тя беше извикана в охраната на власите, на царския ловец и горските.
Най-напред от групата се откъснахме ние, които трябваше да обградим лесничейството, фабриката, жилищните постройки и склада.
Последна пристъпи към действие щурмовата група на бай Асен. В щурма Вела тичаше в първите редици с насочен напред пистолет. Лицето й изразяваше устрем. Фабриката беше овладяна. Работниците се тълпяха като внимателно оглеждаха партизаните. Присъствието на Вела предизвикваше голям интерес. Заобиколиха я няколко работника. По лицата им се четеше и уплаха, и любопитство.
— Не се плашете — заприказва ги Вела. — Ние не сме ваши врагове. Ние сме оставили дом и близки, за да се борим срещу тези, които експлоатират и вас, и целия български народ и продават страната на немските фашисти.
Тя започна да говори, че всяка направена от работниците барака ще дава подслон на хитлеристките главорези, които опожаряват съветската земя, избиват невинни съветски жени, старци и деца.
— Вие не бива да подпомагате — говореше Вела — кървавата ръка, която сее смърт срещу нашите родни братя и сестри, съветските работници и селяни, а да се борите заедно с нас срещу българските фашисти. Скоро в нашата страна ще настъпи съвсем друго време. Ще имаме наша, народна, работническа власт.
Хората се оживиха, поотпуснаха се. Простичко, увлекателно Вела им разкриваше целите и задачите на партизанската борба. Работниците с нарастващо доверие приемаха нейните думи.
След като беше овладян гатерът, на нашето отделение възложиха задачата да претърсим помещенията и да съберем хората за митинг. Трябваше да проверя помещението, което се намираше под гатера, там открих работници. Предложих на работниците да излязат незабавно, тъй като се подготвя хвърлянето на гатера във въздуха. Хората излязоха от помещението и аз ги придружих до точиларната. През това време всред друга група от персонала на фабриката видях Вела с бебе на ръце. Тя вървеше с млада, средна на ръст, с миловидно лице жена. Вела разговаряше с нея. На митинга ги видях отново заедно. По-късно разбрах, че това е Цветана Балинова от Батак, съпруга на Петър Балинов, надзирател, завеждащ складовете за дървен строителен материал на фабрика „Кьошка”, наш ятак, брат на Трендафил Балинов — секретар на РМС в Батак (по-късно зверски убит в полицията). Петър Балинов беше взел активно участие в подготовката на акцията. На няколко срещи с партизаните Георги Ванчев, Атанас Кънев и Илия Чаушев той дава точна и пълна информация за охраната и наличното оръжие, за разположението на фабриката, жилищните и други постройки, за настроението на хората.
По-късно научих по-големи подробности за срещата на Вела с Цветана Балинова.
След овладяването на гатера Вела изпълнява и други задачи. В антрето на една от жилищните постройки тя се среща с Цветана Балинова, която държи на скута си малко бебе. След всичко преживяно при завземането на фабриката от партизаните, като вижда Вела, тя още повече се вълнува. Първата среща с жена-партизанка! Забелязала вълнението й, Вела я заговаря, поема бебето в ръце. Пощипва го по бузката и казва: „Хубавец, той ще расте при подобри условия, при нашия строй!” Цветана е вече по-спокойна и двете отиват в точиларната. Започва митингът. Пред работниците и персонала на фабриката пламенно говори Атанас Ненов. Вела е на пост при вратата. Цветана не се отделя от нея. Трогват я нейната топлота и човечност. Получила едно малко хлебче, макар и много гладна, Вела й предлага: „Вземете, вие сте майка, трябва да се храните добре.” Забелязала, че бебето трепери от студ, тя се обръща към Атанас Кънев (Дончо): „Другарю, намери и донеси едно одеяло на другарката, за да завие детето.”
За тези мигове, прекарани с Вела, по-късно Цветана Балинова си спомня: „Чудни хора са партизаните, те нищо нямат, а мислят за другите. През цялото време стоях с Вела. На раздяла тя се обърна към всички и извика: „Другари, не съжалявайте за фабриката, когато извоюваме свободата си, ние ще построим заводи по хубави, по-модерни, които няма да работят за фашистите, а за народа”. Говори за още хубави неща, но времето заличи много думи. На сбогуване стисна силно ръката ми и пъргаво слезе надолу към насъбралите се партизани. Дълго гледах след нея и не ми излизаше от ума това смело и умно момиче.”