Акцията завърши малко преди полунощ. Чу се силен тътнеж, фабриката беше взривена. Високо в небето избухнаха пламъци. Колоната потегли към гората. Зад нас пожарът продължаваше да бушува, заревото му озаряваше околността. Вървяхме през цялата нощ, осъмвахме на път.
Една част от храните, които взехме при акцията, бяха укрити по клоните на ели, а друга част — в предварително подготвени ями.
На другия ден след акцията отрядът се установи на лагер около Баташкия Карлък. Местността бе обрасла с ниски борчета и елички, зад които едва можехме да се скрием. Оттук надолу всичко се виждаше като на длан, полицията не можеше да ни изненада. Въпреки това беше поставена усилена охрана.
Бай Киро нареди да се съберат трофеите от акцията и храните, които всеки носеше в раницата. Такава беше партизанската практика. Всичко се събираше и после разделяше от командването, при най-голяма справедливост. Скоро на поляната, до две-три малки борчета, се натрупаха около 30 пушки, много патрони и цял куп храни. По-нататък вече имаше думата бай Киро. По едно време нас с Вела ни извикаха в щаба.
— Време е да се разделите с пистолетите, вие вече сте истински бойци — каза бай Асен, като се обърна към бай Киро (П. Нейчев). — Дай на другарките по една нова турска карабина.
Ние с Вела бяхме изненадани и смутени. Забелязал смущението ни, бай Стефан (Н. Чолаков) ни се усмихна:
— Няма какво да се смущавате, та вие напълно ги заслужихте на вчерашната акция.
След това бай Асен взе две санитарни чанти, пълни с лекарства, и ни ги подаде:
— Занапред ще бъдете не само бойци, но и докторици.
Аз метнах турската карабина на рамо, взех санитарната чанта и тръгнах с Вела. Тя се засмя:
— Я не се вълнувай, брат, работата не е толкова сложна. Хирург няма да ставаш.
Седнахме и заразглеждахме лекарствата, внимателно разчитахме латинските им надписи и гадаехме за тяхното предназначение. Дойде бай Горан (Т. Коларов).
— Какво правят нашите лекарки? — пошегува се той,
— Анка много се разтревожи и мисли, че хирург ще я правим.
— Не се вълнувай, Пенке, след победата ще учим. И лекари, и инженери ще станем.
Така бай Горан започна пред нас своята първа лекция по медицина. Той практически ни запозна с всяко лекарство и с неговото предназначение.
Храна този ден имаше в изобилие — и хляб, и сланина, и мармалад, и захар, че даже и сушени сливи. Нито студ, нито дъжд ни мореше. Всеки, с изключение на часовите, можеше да спи, колкото си иска. Но в партизанския живот все ще има някакви несгоди, все ще ни сполети някакво тегло. На върха нямаше вода, а от сланината и другите лакомства ни се отвори страшна жажда. Докато преди два дни валя сняг, в тоя ден слънцето така приличаше, сякаш беше сред лято. А командването на отряда забрани да се движим по голия склон към дерето, тъй като всеки момент можеше да ни настигне потерята.
Изтраяхме до вечерта и отрядът се отправи към местността Търновица. Край първото срещнато дере всички налягахме и натопихме носовете си в студената бистра вода. А основанията за преследване не бяха напразни. Същия ден след отряда беше вдигната голяма потеря. Многобройни войскови, жандармерийски и полицейски части забумтяха с камиони и коли по шосетата и пътищата от полето към планината. Целият Баташки балкан беше обхванат в обръча на блокада. Фашистите усещаха голямото значение на акцията, нейното влияние сред населението. Затова говори и докладът на пещерския околийски началник до Министерството на вътрешните работи:
„...21 того вечерта към 9 часа 50—60 човека нападат едновременно от четири страни държавния гатер „Кьошка“, а именно, от пътя, който води за Куртлуджа, от просеката в гората откъм югоизточната страна на фабриката, от пътя, който води към Карлъшката река и откъм северната страна иззад жилищните помещения на фабриката. Нападението е извършено едновременно както над самата фабрика, така и над жилищните постройки. В момента фабриката работела. Работниците били събрани в точиларната на фабриката и там им била държана реч от висок строен рус мъж, който им казал, че те са дошли, за да запалят фабриката... Тази фабрика работела за германците, цар Борис и Филов. Че те вървят по пътя, по който са минали Ботев, Левски и другите революционери... Другата група от персонала и управлението на фабриката била задържана в управлението на същата...”
В своя доклад управителят изброява нанесените щети. и посочва, че е била изнесена всичката храна от магазина на фабриката, вещевия склад и оръжието на стражата. „Изгорелият материал е 300 куб. метра... храна около 2200 кг. фасул, захар, пастърма, ориз и др. на обща стойност 444,000 лева, а общите загуби възлизат на 4,500,000 лева.”
За съжаление повече от укритите храни отрядът не можа да опази. Полицията успя да открие нашите скривалища. Въпросът за продоволствието оставаше открит. Предстояха и други бойни задачи.
Засадата на Картела
На двадесет и трети май група от шестнадесет души с командир Никола Божанов (Крум) и политкомисар Манол Велев (Филип), беше готова за път. В групата бяхме и ние с Вела. Трябваше да заминем за Чепинското корито, където да организираме продоволствена база за отряда, да изведем застрашени от провал другари и да укрепим връзките си с местното население.
Слушахме последните указания на бай Асен (Г. Чолаков) за задачите, които ни предстоят:
— Движете се внимателно, балканът е блокиран, навсякъде гъмжи от полиция и войска. И да се грижите за Пенка и Анка — обърна се бай Асен към другите партизани.
Големите раници, санитарните чанти и турските карабини с по четиридесет патрона явно бяха непосилен товар за крехките ни рамене. Но при мисълта, че отиваме в нашия край, умората изчезваше, не чувствахме тежестта.
— Довиждане, другари!
— Добър път!
Тръгнахме, когато вечерният вятър беше престанал да си играе с. върховете и клоните на елите. Замираше могъщото дихание на гората. Движехме се бавно и внимателно, за да не оставяме следи. Падналият към средата на май сняг още не се беше стопил. Начело на колоната, в патрулната двойка, уверено ни водеха бай Въльо (Ангел Чаушев) и Сашката (Георги Джурков), и двамата от Батак.
Към полунощ излязохме на широка поляна.
— Това е Картела — обясняваше Цветан (Атанас Семерджиев), след когото вървяхме с Вела.
При лунната светлина се виждаха очертанията на постройката. Изведнъж на поляната задрънкаха волски звънци.
— Навярно добитък пасе наблизо — рече тихичко Цветан и ние продължихме да се движим покрай гората.
Прекосихме бързо шосето Беглика—Батак. Пред нас се виждаше силуетът на малка височина. Умората ни надвиваше. Когато силите ми аха да се свършат, току ще чуя ободрителния сестрин шепот: „Измори ли се?” И ще усетя нейната грижлива сестринска ръка как поема санитарната чанта, част от тежкия багаж. Ужасяваща тишина! А защо волските звънци млъкнаха?
Очите се слепват за сън. Една мисъл изпълва съзнанието ни — по-бързо да стигнем гората. Изведнъж зловещият екот на тежка картечница разтърси нощната тишина. Засада! Чу се силно, болезнено охкане... Някой от другарите беше убит или тежко ранен. Групата залегна, умората за миг изчезна. Студени тръпки преминаха по тялото ми.
— Нима е краят? — помислих аз.
Но това беше само моментен страх. Силите бързо се връщаха. Ръката ми инстинктивно се оказа на спусъка на карабината. Нервите — изопнати, съзнанието — усилено работи. До мене пълзешком се доближи Вела. Усетих леко ръкостискане.
— Нищо страшно няма, ще се спасим — шепнеше ми тя.
Залегнала с пушка в ръка, Вела дебнеше да се прицели. Започна сражението. Картечницата продължаваше своя зловещ вой. Недалеч от нас избухнаха бомби. Върху нас се посипаха пръст и клони от дърветата. След малко при блясъка на падащите бели ракети забелязахме пред нас движещи се силуети. Нима това са другарите? Последваха нови ракети. Една падна недалеч от нас. Това ни помогна да се огледаме. За миг разбрахме, че сме останали сами на поляната. Навярно не сме чули сигнала за изтеглянето. По знак на Вела пълзешком започнахме да се изтегляме от поляната. Залегнахме зад голям дънер. Врагът усети нашето придвижване и отново ни обсипа с град от куршуми. Наоколо се движеха хора. По едно време към нас пълзешком се насочи фигура. Ясно, забелязани сме. При последвалата нова ракета фигурата се спря. След малко пак започна да пълзи, но някак си неуверено. Ясно, че беше наш. На дадената от Вела парола „Дунав” ни се отговори „Черно море”. Това беше отговор на Мануш (Никола Грънчаров) от Чепино. Пълзешком тримата успяхме да се изтеглим от мястото на засадата. Но местността бе непозната. По снега се отправихме на северозапад, ориентирахме се по Зорницата, която ярко блестеше между боровете и ни водеше.