Вела запита:
— Другарю Мануш, знаеш ли пътя?
— Път няма, другарко Пенке, но посоката зная и ще намерим лагер над Пещерата, където предполагам ще се съберат останалите от групата.
— Там ще се свържем с другарите от селата и ще продължим изпълнението на задачата — каза Вела.
Думите на Вела вдъхваха увереност. Бързахме да се отдалечим още повече от мястото на засадата, защото имаше опасност от преследване. А и следи оставяхме по снега.
По едно време на бледата светлина забелязахме отпечатъци от човешки стъпки. Те водеха в нашата посока. Посъветвахме се и решихме, че това са или следи на врага, който и тук някъде ни дебне в засада, или са следи на наши другари, отправили се в тази посока. Счетохме второто предположение за по-вероятно, но все пак трябваше да се движим предпазливо.
Неочаквано някой извика в тъмнината;
— Стой!
Залегнахме и се подготвихме за стрелба. Вела изпълзя до Мануш.
— Другарю Мануш, не приличат да са фашисти. Те никога не предупреждават, а стрелят направо. Но да проверим.
Стрелба не се откри. Надигнахме се. На дадената от нас парола получихме отговор. Наши. Това много ни зарадва. На малка поляна бяха приседнали Цветан, Георги Шулев (Марко), Момчил (Георги Дерлоков), Точката (Димитър Зотев) и Д. Чаушев (Гриша). Настъпи всеобща радост. Ние с Вела изведнъж се строполихме на земята от умора. Но трябваше да се бърза. Потеглихме отново. Цветан пое ръководството на групата. Нощта преваляше. Чакаше ни много път. Осъмнахме в Ракитовска местност. Установихме се да денуваме в хвойнови храсти край удобна за наблюдение поляна. Всички бяхме капнали от дългия път и от преживяното. Легнахме, кой където намери, направо върху мократа земя.
Събудихме се след обед. Беше тихо и приятно. Жужаха пчели.
Вела извади от раницата парче хляб и започна да го нарязва и раздава на другарите. Продоволствените запаси бяха оскъдни. При внезапната стрелба из засада някои другари бяха захвърлили раниците.
— Кой ли загина? — въздъхна Вела. — Все си мисля, че е Сашката. Как не можахме да направим нещо, да му помогнем, да го спасим.
— Не зная, но някой загина — отвърна замислено Цветан: — Доста стрелба беше, и то от близко разстояние.
Настъпи мълчание. Носеше се ухание на зеленина и цветя. Да дишаш, да се не надишаш. А Сашко го няма.
— Знаете ли, другари — обади се след малко Вела — ама че ние забравихме! Днес е денят на двамата братя Кирил и Методий.
Колко хубаво празнувахме този ден в Каменското училище, с песни и цветя, а вечер какво шествие правехме с книжни фенерчета из Каменица. „А в университета — говореше Вела — миналата година прогресивните студенти го празнувахме в бой с полицията, пред паметника на цар Освободителя. След обед устроихме тържество около лятната къпалня в Борисовата градина. Издигнахме трибуни, полицията отново се хвърли да ни разгони.”
— Ще прекрачим ли отново прага на Софийския университет, Цветане? О, как ми се учи!
Вела се наведе, откъсна няколко стръкчета свежи пролетни цветя и започна да сплита крехките им стъбълца в нежно венче, с каквито кичехме портретите на братята Кирил и Методий.
— Трябва да се доберем до лагера над Пещерата — каза решително Цветан.
Той предполагаше, че там ще намерим някого от другарите. Има скътано и малко брашно. А ако не намерим никого, ще потърсим връзката с ятаци от Чепинското корито. Трябваше да тръгнем още тая нощ.
Сега богатият двегодишен партизански опит на Цветан беше наша опора. Цветан имаше естествени качества на ръководител — подвижен ум, привързаност към другарите, съобразителност, които му подсказваха своевременни и верни решения и при най-трудна обстановка.
Още с настъпване на вечерния здрач ние, шестимата, поехме към лагера. Водеше ни Цветан. След полунощ се изкачихме на познатата ни скалиста поляна, огласяна от рева на река Лепеница. Лагерът беше пуст. Не намерихме и брашното. Около мястото, където беше скрито, личаха следи от овце.
Мануш (Н. Грънчаров) и Момчил (Г. Дерлоков) пожелаха да отидат при Иван Делания, овчар, който имаше егрек над нашия лагер, да узнаят какво е станало с брашното, да не би той да го е прибрал. И, разбира се, да разпитат за положението в селата. Лаят на овчарските кучета се чуваше. Мануш и Момчил познаваха Иван Делания като добър човек. Тръгнаха към девет часа сутринта. Ние останахме да ги чакаме в лагера. Нали тук беше и сборен пункт. Можеше да дойдат оцелелите от засадата другари.
Малко след като Мануш и Момчил се изгубиха нагоре, оттам се раздаде единичен изстрел. Веднага залегнахме, готови за бой. Минутите течеха бавно. Но след този изстрел втори не последва. Ясно, изстрелът е от наши! Изпуснали са пушка. През целия ден и следващия никой не се яви. И все пак — нещо беше станало с другарите... Привечер на втория ден след заминаването на Мануш и Момчил ни напусна и Гочката (Д. Зотев). Той пое пътя към Разложкия край.
Така от групата останахме само Цветан, Вела, Марко, Гриша (Димитър Чаушев) и аз. Храната се свърши. Мислите ни за другарите, с които ни раздели засадата, ставаха все по-тревожни, болка изпълваше сърцата ми. Търсехме връзка с отряда. Там сега другарите също се тревожат и се измъчват от нашата неизвестност.
След два дни научихме, че при засадата на Картела е убит пламенният и предан баташки ремсист Георги Джурков — Сашката (8 февруари 1920 г. — 24 май 1943 г.). Сега тук край шосето скромен паметник напомня за героичния му подвиг.
Отново в отряда
След като никой от другарите не се яви в лагера над Пещерата в Чепинския балкан, петимата тръгнахме към селата. Друг начин за връзка нямаше. Заваля дъжд. Вървяхме направо по шосето за Чепино, наметнати като горски работници. Срещахме закъснели коли. През Шопова поляна надвиснахме над Лъджене. Чепинското корито се разкри пред нас като някаква тъмна бездна, на дъното на която трептяха светлините на Лъджене, Каменица, Чепино, Ракитово, Дорково и Костандово. Спряхме като приковани.
— Погледнете колко е красиво! Сякаш могъща река е взела нощното небе и го е разстлала долу на земята и то лежи сега под нас — промълви Вела.
Всички се умълчахме, гледахме нощното небе долу, по Чепинското корито.
Ние с Вела се взирахме да зърнем камбанарията на църквата, зад която беше нашата къща. Там бяха измъчените ни родители — майка ни, баща ни. Там беше и брат ни.
Но трябваше да продължим нашия път.
Нощувахме в горичката при санаториума. Сутринта Вела се беше събудила рано. Погледът й бе отправен към Каменица. След малко пътят около нас се оживи. Минаваха горски работници, воловарчета.
Още с пристигането чрез Александър Даскалов и Димитър Вучков установихме връзка с лъдженските другари — Иванка Родина, Милю Михайлов, Иван Пандев и др. Една вечер Цветан (Ат. Семерджиев) и Вела бяха на среща с Елпис Йовчева и Елена Попова Вардева. Срещата стана зад Паланковата фабрика. Гледали Вела и не вярвали на очите си, че това е тя, жива и здрава, бодра, уверена в себе си и в делото. Поради голямото вълнение не намират думи да отговорят на поставените от двамата партизани въпроси.
(С тези две предани девойки Вела отново ще се срещне, но по-късно, през март 1944 г.)
След срещата с лъдженските девойки във Вела се роди идеята да напише и изпрати писмо до каменските девойки чрез Йорданка Синапова. Писмото гласеше:
„Скъпи девойки,